Мария Бошнакова: Върнах се да открия вътрешен мир
Мария Бошнакова завършва Американския колеж в София, кара бакалавър в университета „Уошингтън и Лий“ във Вирджиния. Работи в сферата на продажбите и маркетинга в Ню Йорк, след това се занимава с финанси в Гластънбъри, Кънектикът. В момента е пазарен анализатор в Джемсийк, а в свободното си време работи по започването на българската глава от проекта http://www.onesalon.org/, чиято цел е създаване на международна платформа за обмен на култури, идей и забавления. Живее в София.
Представи си, че си на ръба на пропаст, „Да бъдеш или не...“, чудил се Хамлет.
Тази история започна тягостно, нали? Сега спри да мислиш ... и погледни напред... Това не е коя и да е пропаст... ти си на ръба на Гранд Каньона. Сега мислите ти препускат в съвсем друга посока, нали? ...Ама защо все още мислиш? Не ти ли казах да спреш? И аз така като теб, често не слушам какво ми казват хората и правя каквото си искам, та няма да те сърдя, така се научава най-добре.
Но ако все пак за секунда ми се довериш и спреш да гониш мислите, ще ти нарисувам картина. Върни се на ръба на каньона. Като погледнеш напред, ето какво ще видиш ... една бездна със студени каменни стени; объръщаш се и си заобиколен от грозни, асиметрични дървета, на които са поникнали клони само от едната страна, съвсем неприличащи на традиционния образ на едно дърво; междувременно слухът ти се включва в играта и долавя дрезгавото ехо от безсмислената битка на черно-синя река някъде на дъното, бързаща Бог знае къде ... без секунда отдих за едно „Здравей“ ...
Не ми ли вярваш? Недей. Това не е гледката, която се появи пред мен. Даже с усилие взех назаем перспективата на непоправим песимист, за да се получи това описание. Но каквото и да бях написала, защо изобщо да ми вярваш? – Ние сигурно имаме различни гледни точки... по-добре сам виж и нарисувай своята и се върни да ми разкажеш...
При мен перспективата често насочва решенията и изборите. В гимназията, например, тя беше „Ако не замина, ако не уча в колеж в чужбина, животът ми свършва ... не знам как ще преживея срама .“ Приятелите ми отиваха, в чужбина, а мен отвсякъде ме насочваха натам да гледам. Така и аз насочих себе си натам – получих стипендия за учене и се озовах в малко градче, наречено Лексинктън, в един зелен щат голям кажи речи, колкото България, със звънливото име Вирджиния. И моето приключение по утъпкания път на Американската мечта започна. Животът ми там не беше никак лош – завърших бакалавър по икономика и политика, започнах да работя и да живея бързо в ритъма на Ню Йорк, като това ми омръзна, се преместих на тихо сред природата в Кънектикът, където ходех с колело на работа и през цялото това време, когато ми се отдадеше възможност, пътувах в търсене на нови перспективи.
Така, търсейки, се оказах на ръба на Големия Канион. Зашеметена и вдъхновена, мисълта ми на такова място спря без някой да го изисква... за секунди. А после рой от мисли се изляха като от никъде: за семейството, за приятелите, за споделените моменти. Ако те бяха там с мен, това щеше да е най-хубавото място на света. Но приятелите ми са пътешественици като мен и в този момент, те бяха къде ли не по света. По някаква причина много от тях са българи и се чудя дали е в кръвта ни да обичаме пътя или пък идва от храната, която бабите ни правеха като бяхме малки. А родителите ми – те не пътуват толкова много – те са в друга част на света, която за по-простичко наричам „дом.“
Винаги съм се гордеела с България и съм го показвала, където и да отида, но съвсем наскоро сама усетих истинската й енергия.
Често се връщах до вкъщи, но не с мисълта, че тук мога да постигна успехи и развитие, както в чужбина. Връщах се, защото ми беше приятно, а си тръгвах, понеже това беше пътят. Този път реших да се огледам по-добре и видях че и тук, точно както „там,“ всичко е възможно. Срещнах много мотивирани хора да мотивират други хора. Родният ми град София е станал (или отдавна е бил, но аз чак сега виждах) място за млади идеи, бройлер за стартъпи и компании пречупващи стандартния модел и инкорпориращи чуждестранни модели за развитие. Някогашното ми възприятие от гимназията вече ми се беше станало старомодно и отминало. Когато смених гледната си точка, и нещата, които гледах смениха облика си. България сега беше място за създаване и осъщесвяване на мечти.
Ако ме попиташ коя съм аз, отговорите преди година и сега са много различни. Ходейки по утъпкания път на американския мечтател за цели 5 години, някъде трябва да съм се отклонила, защото неусетно бях загубила чувството за себе си и преди година се чувствах като някой живял на много места, но без собствен дом. Сега, след малко повече от 5 месеца в България, ако ме попиташ аз коя съм, ще се опиша като дете образовано и вдъхновено от света, но с усмивка ще добавя, че не съм вече бездомно дете. Защото домът никога не ме е напускал, а аз просто бях забравила, че е у мен.
От една страна това са абстрактни понятия като приятелство, любов, щастие, тези същите, дето се явиха и на ръба на каньона да ми напомнят какво ми липсва. А от друга страна домът за мен е много конкретно място – една малка държава с голяма история и хора със силна воля. И независимо докъде стигам, винаги се връщам тук. Върнах се да открия вътрешен мир..., а се надявам и да съм донесла малко енергията, приета отдалеч и да започна основи, върху които някой ден мога да създам семейството си. Така че тогава в този бъдещ ден, децата ми да имат най-хубавия дом на света,(а колкото и далеч да стига въображението ми, не мога да си представя това да не е в България.) Ето в това е истинското щастие ... не само да си получил дом , ами и ти самия да дадеш дом на някой друг.
Не се колебайте да ни изпращате предложения за интервюта в различните ни категории на contacts@uspelite.com. Включете имената на човека, който предлагате за интервю, кратко негово представяне и начин за връзка под формата на e-mail адрес/акаунт в социалните мрежи и/или телефонен номер.
