Успелите споделят

Мария Донева е човек с топло сърце, нежна усмивка и светла душа. Дори да не сте се запознали лично, когато се докоснете до творбите ѝ, вие имате чувството, че вече я познавате. И това е нещото, което прави един поет възхитителен - умението да оставиш във всеки един ред, всяка една фраза и всяка една дума по една малка частица от себе си. 

Мария Донева завършва специалност "Българска филология" в Софийски университет "Св. Климент Охридски". За кратко работи като преподавател по Български език и литература. Скоро след това дава свобода на любовта си към театралното изкуство и работи като режисьор в Държавна психиатрична болница „Доктор Георги Кисьов“ в Раднево, където театърът е част от арттерапията на пациентите, в Психодиспансера в Стара Загора, както и с театралната група "ВИЖ" към Съюза на слепите в България. Освен това през 2010 година, заедно с Марина Господинова, Венцислав Благоев и Антони Дончев, създава проекта „Джазът пее на български“.

В момента Мария Донева е драматург в старозагорския Драматичен театър „Гео Милев“. А когато не е в театъра или не пише, успява да намери време за блога си, за хобито си да създава детски играчки от плат, както и за едно от най-ценните неща за нея - младежкия литературен клуб "Без заглавие", който ръководи. 

Но голямата ѝ страст завинаги остава писането. Както на поезия, така и на проза. Първата ѝ книга излиза през 1998 година, а оттогава досега е автор на повече от 10 заглавия: "Очи за красотата", "Сбогом на читателя", "Празнината мегу нас" (Охрид), "Има страшно", "50 години старозагорско куклено изкуство", "Прикоткване на смисъла", "Меко слънце", "Магазин за обли камъчета", "Перце от дим", "Заекът и неговата мечта", "Шепа лъскави череши", „Чисти стихотворения“, "Тя се наслаждава на дъжда", "Любовта идва", "Как спрях да крада", "Щастливи времена" и двете ѝ преводни книги за деца „Патилата на метлата“ и „Разбойникът плъх“. А талантът ѝ е бил оценен в редица конкурси: „Веселин Ханчев“, „Магията Любов“, „SMS-поезия“, "Национален конкурс за поезия", „В полите на Витоша“, „Рашко Сугарев“ и др. 

Последната книга на Мария Донева е озаглавена "Животните". 

Кога се влюбихте в поезията?

Когато започнах да чета стихотворения – може би в шести-седми клас. Спомням си, че много се вълнувах от това как всяка дума в стиховете е важна и е точно на мястото си, как с малко думи е казано много, колко красиво звучи. Вкъщи от някъде се появи една антология на любовната лирика, "Любов – магическа реалност", и аз я научих почти цялата наизуст от препрочитане. По-късно четях стиховете на Павел Матев, Иван Методиев, Калин Донков. От тези, които учехме в училище, много обичах Дебелянов, Вапцаров, Христо Ботев.

Обичам ги и сега. Оказа се не само влюбване, а дълга и трайна любов. Вечна любов.

И аз пишех стихотворения и още пиша. Искам с малко думи да казвам много – и аз като големите.

Когато пишете, има ли тема, която най-много вълнува сърцето Ви, или по-скоро се вдъхновявате от настоящи чувства и емоции?

Сърцето ми обича вълненията, а умът ми – да му е интересно.

Пиша за това, което преживявам и наблюдавам. Интересувам се от дребни, привидно незначителни конкретни поводи, от които можеш да научиш много за света и за себе си, ако се вгледаш внимателно.

Вече сте издали над 10 книги. Можете ли да наречете някоя от тях най-любима?

Винаги най-новата ми е най-любима. Особено в първите седмици след излизането по книжарниците очаквам с нетърпение отзивите, интересно ми е как ще изглежда тя през очите на другите. Понякога ми тежи това, че някои читатели имат определени очаквания и аз хем не искам да ги разочаровам, хем по-важно ми е да изразя точно това, което съм видяла и разбрала, докато съм писала.

Опитвам се да се доближа до истината по красив начин, с ясни думи, да постигна бистрота на мисълта и яркост на чувството. Чистота.

Разкажете ни за новата си книга „Животните“, с какво тя се отличава от останалите Ви творби?

За пръв път събирам в една книга и стихотворения, и разкази. Обединяващото този път не са родът и жанрът, а героите. Както личи от заглавието, те почти всички са животни. Не съм планирала да бъде така. Не съм зоолог или биолог, образите на животните са такива, каквито аз си ги представям. Например има един заек, който с цялата си душа се стреми да назовава нещата с точните думи, и когато думите не му стигат, предпочита да мълчи. Зайците са много мълчаливи, сигурно и вие сте го забелязали. Или пък в друг разказ има едно много добро прасенце, всички животни от стопанския двор го обичат и се натъжават от наближаващата Коледа, и са внимателни и нежни към него, а то е невинно и изобщо не се замисля защо, то не знае, че ще умре. Такива обикновени неща се случват със слонове, котки, мравки, крокодили, жаби, шарани, комари… хора.

Работили сте като режисьор, а в момента сте драматург в старозагорския драматичен театър „Гео Милев“. Какво Ви отведе по пътя на театралното изкуство?

Аз съм скромен и смирен поклонник на театъра. Вълшебно е, че понякога мога да надниквам към сцената и иззад кулисите и че изобщо съм част от този свят на ръба между реалното и измисленото.

Докато работех като режисьор в психиатрията в Раднево, в Психодиспансера в Стара Загора и с театралната група "ВИЖ" към Съюза на слепите в България, за мен беше важен не толкова резултатът, колкото процесът на работа. Да избереш подходящата пиеса – винаги комедия, да разпределиш ролите, да откриеш онова, което ще вдъхнови актьорите и ще им помогне да се пренесат в света на пиесата и да вземат и публиката със себе си…

Всеки ден театърът буквално и осезателно подобряваше живота на всички нас – и всъщност най-много моя живот, защото беше и трудно, и забавно, и споделено, и вбесяващо, и щастливо. Това прави изкуството с хората: подобрява живота им, като им помага пълноценно да се свържат със света, с другите и със себе си.

Този месец литературният клуб „Без заглавие“, който водите, възобнови занятията си. Кое е най-ценното, което работата с млади таланти Ви дава?

Много обичам клуба! Никога не бих си позволила да кажа, че уча децата как да пишат. Всеки сам се учи на това, по свой начин. Ние се събираме, защото книгите и думите ни вълнуват и ни е интересно да играем с тях. Пишем и се изненадваме взаимно – и с темите, и с хрумванията, и с решенията си. После аз развалям настроението на всички, като упорито настоявам да уважават и разбират граматиката. Взаимно си препоръчваме книги. Вторник вечер е време за фантазиране и писане.

Току-що усетих, че се усмихвам, докато отговарям на този въпрос.

Какво правите в свободното си време?

На мен цялото ми време е свободно, защото се занимавам с неща, които съм си избрала и ми харесват. Чета, пиша, шия кукли, подреждам си хубави работи в блога, ходя по улиците и се радвам на живота.

Бихте ли написали нещо като специален поздрав за читателите на „Успелите“?

Открийте какво обичате и го правете колкото може по-често. Разбира се, ако е в рамките на закона.

Заглавна снимка: Рад Димитров