Успелите споделят

Мая Донева е новият изпълнителен директор на Карин дом в гр. Варна – организация с 22-годишна история, осигуряваща терапия на деца със специални потребности. Мая е на 32 години и е част от екипа на една от най-големите световни организации с фокус деца и младежи – Европейския младежки форум. Има три деца и обича да ходи на палатка. Когато има време, търси и намира отдалечени плажове с късни залези.

Посветила усилията си на социалното предприемачество, тя провежда множество тренинги по младежка и гражданска активност. Изнасяла е лекции в над 35 държави по теми, свързани с човешките права. Преди броени дни води семинар на JEF Europe (международна младежка полит. организация) в Лапландия.

Съосновател е на Социалната чайна в гр. Варна - едно от първите успешни социални предприятия у нас - там където започват работа младежи без родители.

Обича честните хора, които са отговорни към себе си и обкръжението си. Вярва в доброто и го намира у всеки. 

За своите 32 години вие сте направили много положителни промени в света около себе си. Как избирате каузите си?

Искрено се надявам повечето да са положителни! Никога не съм си избирала каузите, те ме намират. Когато бях студентка, исках студентите да имат повече глас в университета и така станах част от Студентския съвет. След това като доброволец и обучител в различните организации спонтанно винаги съм виждала решения за проблеми, които често са невидими за институциите или бизнеса. Всичко, по което някога съм работила, има общо с децата и младите хора; с това да имат глас за своето развитие и равни възможности със своите връстници извън България.

Разкажете ни каква е мисията на Карин дом?

Карин дом е моята мисия, за която явно съм се готвела от много време. То е едно от малкото места на Балканите, което подпомага деца със специални нужди и техните семейства и това е много, много значимо. Откакто има Карин дом, сме подкрепили над 2200 семейства! Всяка сутрин се събуждам с мисълта, че в този ден се събуждат и други хора, чиито деца ще влязат в Карин дом, а там трябва да ги посрещне с най-широката усмивка, най-отвореното сърце и най-знаещата глава ТЕХНИЯТ терапевт, ТЕХНИЯТ психолог, ТЕХНИЯТ ЧОВЕК. Моята задача е да създам такава среда около колегите, че те всеки ден да са най-добрите в това, което правят, за да достигнем до повече семейства и да има повече щастливи деца - не го пише в длъжностните ни характеристики, но реално това правим.

Кои са най-големите предизвикателства пред един млад човек, който е на такъв ръководен пост?

Работата на всеки изпълнителен директор с толкова голям екип е преди всичко отговорна. Преди да започна, се притеснявах от очевидното - не съм ли твърде млада, не е ли много рано за мен да съм начело на екип от 54 души, да бъда отговорна за тези семейства… мога ли? След като се запознах с екипа, тези предизвикателства лека-полека освободиха място на други, свързани с финанси и управление. Така или иначе възрастта не винаги е индикатор за опит. Любимият ми цитат по темата е на Оскар Уайлд: “Мъдростта идва с годините, но понякога годините идват сами”.

Ако трябва да съм честна, предизвикателството, което най-вече излиза на дневен ред, е комбинацията между семейство и работа. Имам син на годинка, както и две по-големи деца на 6 и 7 години. Най-малкият често е с мен на работа, когато татко му не може да го гледа. Огромна част от екипа на Карин дом са млади майки и атмосферата е изключително приемаща, което е много приятно. Не съм сигурна, че на друго място би било добре прието да съм на оперативка с бебе на ръце или да излизам в пауза за кърмене между две работни срещи. Но понякога най-големите предизвикателства са най-хубавите уроци. 

Каква промяна се надявате да внесете?

Моята експертиза е в развиването на социални иновации и изграждането на организационен капацитет. Бих искала да направим по-достъпни всички услуги, които предлагаме, във всеки един план - онлайн и офлайн. В Карин дом има обучителен екип със страхотни тренери, които до момента са обучили на 7000 специалисти от цялата страна; мобилен екип, който консултира семейства в домашна среда; терапевти, които работят с деца с множество увреждания; групи за игра и още много, много смислени дейности. И при всичко това не можем да достигнем до всички поради липса на време, размах и ресурси.

Иска ми се мисията - Карин-дом - да излезе от пределите на сградата - да бъдем на площадките, в детските градини, в обществените сгради. Промяната, която искам да внеса като изпълнителен директор, не е в Карин дом, а в обществото. Искам то да си отвори очите. И сърцето. Направете си експеримент и следващия път, щом минавате покрай училище или детска площадка, вижте колко деца в количка виждате, колко със синдром на Даун  - нима те нямат нужда да играят, нима те не искат да общуват с приятели навън? А къде са тези деца? Защо не ги виждаме по улиците? Какво се случва с родителите им? Това са български деца, за които ми се иска да почнем да говорим, да мислим и да се грижим като общество.

Все повече семейства от цяла България търсят подкрепа от вас. Планирате ли откриване на подобни центрове и в други градове в страната?

Да, наистина много семейства имат нужда от подкрепа и нашият екип често отговаря на запитвания от цялата страна. Карин дом е уникално място - и заради историята на нашия основател г-н Иван Станчов, който мобилизира целия си дипломатически, политически и приятелски кръг, за да започнем преди повече от 20 години, но и заради екипа ни, който многогодишно е обучаван по международни методики.

Трудно бихме могли да направим Карин дом някъде другаде, но мислим за разрастване на дейността и покриване на повече региони от страната. Паралелно с това нашите тренери разпространяват модела на Карин дом, защото за нас е важно това, което правим, и това, което сме открили, да се мултиплицира сред колеги и извън Варна. 

Обръщат ли се родителите навреме към специалист, или страдат от предразсъдъци да потърсят помощ? Съществуват ли обучителни програми, посветени на важността от ранната диагностика?

Все още има деца и родители, до които не достигаме или те не достигат до нас - от срам, че детето им е “различно”, от страх “Какво ще кажат съседите”. Правилото е “Колкото по-рано, толкова по-добре”. Родителите често се притесняват, че нещо не е наред и в повечето случаи това е неоправдано. Но ако нещо наистина не е наред, терапията не трябва да бъде отлагана, особено когато се отнася за бебета и малки деца. Програмата ни “Ранна интервенция” подкрепя родители чрез домашни посещения и групи за игра.

Обучителният екип често подпомага и родители чрез обучения по теми, свързани с комуникацията в семейството, а сега стартираме и един доста голям проект “Семейно-медиирана интервенция” - нещо, което е пилотно за България. Има държави като Канада, Финландия, Швеция, в които подобни програми са част от социалния пейзаж от десетилетия. В България тази система се изгражда в момента. Не мога да не спомена устойчивите ни партньорства в тази посока: с община Варна - първата община в България, която въведе Ранната интервенция като практика; Уницеф, без които работата ни не би била възможна и преди всичко дарителите ни, без които нищо от това не би могло да се случва.

Майка сте на три малки дечица. Помага ли ви в работата това обстоятелство?

Да, държи ме фокусирана и приземена. В Карин дом често има много тежки случаи, за които преди да започна, си мислех, че ще ми е мъчно - за децата, за родителите им. Но съжалението е най-вредната от всички човешки емоции. То е неконструктивно и поставя в много пасивна позиция. Не мога да кажа, че разбирам как се чувстват родителите на децата със специални нужди, камо ли самите деца, но мога да кажа, че изпитвам искрено уважение към майките и татковците, които сами се изкарват над водата, за да продължат. Това, че аз самата съм майка, ме кара да не забравям, че зад всеки лист хартия, зад всеки проект и зад всяка терапевтична сесия стои човешки живот.

Какъв съвет бихте дали на младите хора, които избират да останат в България и се борят да променят средата около себе си?

Мисля си, че младите хора не обичат съвети. Аз не обичах, когато бях млада. Младите хора обичат примери и истории. Затова ще ви разкажа една история. Когато бях на 18, нямах представа “каква искам да стана като порасна”, а вече бях пораснала. Учих нещо, което не ми трябваше, но беше важно да го завърша. След това пътувах и безделничих из Европа година и половина - доброволчество, младежки проекти, пътуване на стоп, спане на палатки, Еразъм-стипендия, сервитьорка в Прага... И всичкото това не-организирано, не-фасилитирано, не-учене ми показа, че искам да работя професия, която да помага на хората.

После се влюбих и ожених, въпреки че всички ми казваха, че нямало смисъл, защото бракът е преходен и хората не се женят на по 24. После едно след друго дойдоха две деца, които бяха много искани, въпреки че нямахме апартамент и кола, а съветниците отстрани казваха, че и това не се прави така, защото е безотговорно. После започнах две магистратури и завърших една. Реших да продавам навън това, което съм научила, защото в България никой не искаше да го купи, a социалните иновации и capacity-building обученията се харчат като топъл хляб в Брюксел.

И понеже и така не се прави, с мъжа ми решихме да имаме трето дете - малко след като със Стояна направихме Социалната чайна. И все така - в посока на това, което не се прави, приех да съм изпълнителен директор на една от най-смислените организации в България - Карин дом - на 32, с осеммесечно бебе и раница, пълна с нечути съвети... Правете каквото си знаете - това е анти-съвет, така че го приемете!