Защото избрах България

Днес в нашата рубрика Защото избрах България ще ви срещнем с поредния завърнал се. Неговото име е Мерим Тенев и е част от екипа на телевизия BiT. Вижте неговия разказ в следващите редове:   

Meрим: Някъде през втори или трети клас реших, че ще се занимавам с журналистика. Започнах да я практикувам, малко на шега, още в 9 клас, като стажант в Младежката редакция на БНР, където заедно с други млади и зелени ентусиасти създадохме предаването „Ученическо радио“. После като кореспондент на българската редакция на Би Би Си в Атина. После като новинар на програма „Хоризонт“, а от 2009-та година се занимавам основно и само с телевизия. Доскорошен продуцент на сутрешния блок на Би Ай Ти „Жива връзка“, което е единственото предаване и сутрешен блок в българския ефир, който се излъчва паралелно от два континента и два града – София и Чикаго. 

Още като ученик във Втора английска езикова гимназия „Томас Джеферсън“ в София, в началото на 90-те, мечтаех да уча в Лондон или някъде в Щатите. Беше периода на мечтата на почти всеки българин – да се махнеш от България. Завинаги! Бях убеден, че и аз ще го направя, но чрез образованието си и че пътят и посоката са предначертани, поради гимназията. В средата на 90-те, обаче, съдбата беше сътворила други планове за мен. По време на първата ми година във Факултета по журналистика и масови комуникации на Софийския университет спечелих пълна стипендия за учене в университет в Гърция. Тогава повечето хора покрай мен се шегуваха, че гърците идвали да учат в България, а аз съм отивал да уча в Гърция. Тогва все още имаше огромен брой гръцки студенти в България. Така или иначе, за българина с мечти оставаше непонятно как един млад човек е решил да отиде в „грешната посока“. Вместо на Запад, на юг. 

Заминах в един доста мрачен период. Беше началото на Виденовата зима. България изглеждаше като опоскан, тъжен, тъмен и безнадежден зандан, а Гърция, още от Кулата-Промахон като светла, отворена и различна, хмм, по-богата страна. Още този първи път в рейса свикнах с една постоянна гледка в следващите години. На гръцката граница върнаха половината от пътуващите и мечтите за по-добър живот на доста хора бяха попарени. Поне този път... Все пак, винаги имаше минали между капките, които ликуваха след границата като малки и щастливи деца. Като прекосили границата на мечтата, богатството, по-добрия живот. Повечето от тях не си даваха сметка, че години наред ги чака тежък и нелек живот на юг – на нелегалния имигрант, който е нужно да върши само черната работа. На човека, който не е гражданин на Евросъюза. Или както казваха гърците за по-накратко – на човек, който не е от Европа. Ходи и обяснявай...

Останах в Атина малко над 9 години. Бяха пъстри години. На младежки емоции, учене, работа, мечти и несигурност. Какво и най-вече къде е бъдещето ти. Пристигнах за първи път в една прекрасна септемврийска сутрин. В България есента беше в напреднал стадий и беше доста хладно, но в Атина миришеше на жасмин, имаше палми навсякъде, а в сутрешните часове беше над 25 градуса. Попаднах на Гара Пелопонес, където спираха рейсовете от България и Албания. Заедно с хората от няколко рейса. Всеки с мечтата си, с неясното си бъдеще и с очакванията за подредения и охолен живот, сините и варосани къщи от рекламите, морето. Не знам за другите, но аз не знаех дори и една дума на гръцки и едвам се оправих с един таксиметров шофьор, който да ме закара до общежитието. Разбира се, взе ми доста повече пари от нормалното. Муфтенето на „кесиите с пари“, както наричаха такива като нас си беше нещо познато и балканско. Като у дома.

Смятах, че с английски човек може да се оправи навсякъде, но скоро разбрах, че в Гърция невинаги това е случаят. Така вместо билетчета, на бутките ми продаваха вода и това беше ежедневие. Поне първите няколко месеца. Да не говорим за невъзможността да си контактуваш с местните. В следващата година, в техния ИЧС (Институт за чуждестранни студенти), с доста пот и четене, се наложи да науча гръцки, спазвайки условията на стипендията си от гръцката държава, за да мога да продължа и да се запиша в Университета за политически и социални науки „Пандио“.

Поради това, че имах легален статут и възможността да пътувам безпроблемно, а и близостта до България, се прибирах често. Поне по няколко пъти в годината. Често и доста повече. Някакви си 800 километра между Атина и София. Между 15 и 20 часа с автобус, в зависимост от чакането и проверките на границата, стачките на гръцките фермери и тежките катастрофи, които ставаха често на магистралата Атина-Солун. Първото ми прибиране беше само месец след като бях стъпил на гръцка почва. Носталгия, желание да продължа по стария и лесен начин, страх, че няма да се справя. Бях си събрал целия багаж с идеята да не се прибера повече на мястото, което скоро щях да наричам дом. Втори дом, но дом.

Всъщност Атина беше като една малка България. В центъра беше по-възможно да чуеш повече българска и албанска реч, отколкото гръцка. В страната бяхме втората по големина чужда общност, след албанците. Официално малко над 200 000, а неофициално, и особено през летните гастарбайтерски периоди, до половин милион. В един момент даже не се усещаше и липсата на българска преса, лютеница и ракия. Имаше ги в изобилие в българските магазини. През 1997 година вече бях първокурсник в специалността “Масмедии, комуникации и културен мениджмънт” на университета Пандио в Атина. Няколко години по-късно щях да съм дипломиран специалист по пиар и реклама. Нещо, което и до днес ми помага да не мога да бъда пързалян много от пиарите и да не се подлъгвам по рекламите.

Курсът ми беше невероятен. В конкретната година това беше специалността с най-висок бал от матурите, които са единственият начин да влезнеш в гръцко висше учебно заведение. Местата в специалностите в Гърция са малко, желаещите са доста и доста ученици никога не успят да станат студенти. Преподавателите ми бяха учили в най-престижните университети по света. Държеше се на мисленето, а не на ученето. Записките по време на лекции бяха забранени. Неучастието в дискусиите - непростим грях. Всичко беше последният писък в научните сфери, книгите и учебниците на по няколко години, най-старите. Сменяха се непрекъснато и докато завърших, първокурсниците учеха съвсем нови неща, по нови книги и учебници и по различен тертип.

Комунизмът беше построен в гръцката образователна система. Такси нямаше, учебниците и книгите, по няколко на предмет, бяха безплатни. Храната в студентски столове - също. Гърците живееха в общежитията безплатно, чужденците плащахме скромна сума. Малката подробност - общежитията бяха само няколко, некласиралите по ниски доходи трябваше да са на свободен наем. В първи курс, но през 1998 година, се оказах правилният човек на правилното място. Българската редакция на Би Би Си търсеше кореспондент в Атина и така започнах на шега. Но с доста голям хъс и осъществявайки мечтата си да работя за най-голямата и достоверна медия в света - Би Би Си. И така до 2005 година. След завършването си, останах в Атина, но вече като официален кореспондент.

През всичките тези доста бурни за България, но и интересни и предкризисни за Гърция години отразявах уникални събития - традиционно добрите, но понякога обтегнати гръцко-български отношения и всичко свързано с България в Гърция, българската общност в Гърция, масовите гръцки инвестиции в България, падането на визите за българи в ЕС, гръцкото председателство на ЕС, подготовката за и въвеждането на еврото, Олимпийските игри, еврошампионската титла на гърците по футбол, атентатите и разбиването на терористичната групировка 17-ти ноември, голямото земетресение в Атина през 1999-та, ударите на НАТО по Сърбия на Милошевич. И още много, много събития…

Съдбата пак се намеси и тя пак ме запрати обратно в пристана ми. Малко преди да бъде закрита българската редакция на Би Би Си се завърнах в София. По време на краткия ми финален, на този етап от живота ми, полет между Атина и София изпитвах смесени чувства. На тъга по приятелите в Атина и един отминал период от живота, на радост и страх, превъзбуда от неочакваното. След толкова пъстри и наситени години се прибирах в една страна, която се беше променила, но и беше останала същата. За добро или лошо.

Доста бързо осъзнах, че никой не се интересува от теб и наученото от теб в чужбина. По-скоро всички се опитваха да те натъпкат в калъпа на българския начин. Тук всички смятаха, че знаят всичко и го правят по най-добрия начин.. Което не означава, че бавно налагах наученото и го прилагах - с по-малък или по-голям успех. Научих се да правя компромиси, на каквито не бях готов в Атина. И дълги години животът на Средиземноморието ми липсваше. Първата зима, когато се бях прибрал, за около седмица беше около минус 20. Шокът го помня и до днес. Не само защото нямах подходящи дрехи за това. И до ден днешен зимата в София е тежък период.

Това, което никога не промених - тръгвам си от работните места, които не са според стандартите ми - за професионализъм, за свобода, за независимост и за възможност за развитие. Може да има компромиси, но не на всяка цена. Понякога и с цената на липсата на доходи за известно време. Всички имаме име и кариера, за която сме работили доста дълго. Мечтата ми е никога да не повторим огромните грешки на Гърция по европейския ѝ път. За съжаление не съм сигурен дали ще успеем в това. Мечтая си и отново да успеем да завоюваме по-предни места в класацията на свободата на медиите. И отново журналистиката да стане журналистика, а не манифактура. Все си мисля, че работата в завод е различна от точно тази професия. Другата ми мечта е да видя едно младо поколение, което знае, че не получава нищо наготово и да е наясно как сме стигнали до този момент. Да е наясно какво се е случвало през изминалите 20, 30, 50 години назад. Мечтая си отново да видя този хъс и мечти, които имахме със съучениците ми в гимназията. Както и да видя амбицирани млади, достойни и професионални журналисти.