Много родители и ученици тези дни попаднаха в капана на периода „изпит – класиране за 7 клас”. Тирето (между двата ключови момента) е най-тревожното и за двете заинтересовани страни. Дори повече от тирето между 12. клас – 1 курс в университета. Най-добрият вариант е да се избере добро училище в добър квартал с добро име за следващите пет години. С важно условие обаче – добрия успех. И пак не е гаранция. Защото все не е достатъчно – нито 2-те години интензивни уроци по математика и български език, нито свръхоборотите на детето, които е развило за толкова кратко време. Само то си знае как, както и джоба на родителското тяло. Защо е всичко това? За да влезе в елитната езикова гимназия и после в елитна западна държава, за да намери елитната работа и елитния живот и сакън да не се върне в родината си.
Какво представлява тирето при „неелитните” деца и родители, пропуснали да започнат 3 години по-рано с частните уроци, (а само 2, не ги е срам!). Тирето за тях е тягостно, нервно, безсънно – въобще ужасен голям минус. Минус и за родителите, и за детето. Неуспели да адаптират ученика към "интересния учебен материал" през целия учебен период до 7. клас, така че то да го възприеме и да се справи, да придобие стимул да развие своето любопитство и постижения.
Затова минусът стои мирно и чинно в номенклатурите, снижава и подчертава специалности само в „непрестижни” учебни заведения и странни дисциплини: "Автомобилна мехатроника с английски език", "Топлоенергетика (дуално) с английски език", "Газова техника (модулно) с английски език", "Електрически превозни средства”, "Компютърни мрежи", "Микропроцесорна техника"… Сигурна съм, че специалностите са прекрасни и дават реализация на много възпитаници (като родител се интересувам от такава статистика), но как да се убеди майка, която се е побъркала да дири подходящото училище, защото детето й не се е справило добре на изпита по математика примерно и съответно балът му е нисък и тя панически се чуди къде да го запише, за да попадне то в добра среда, в добро училище.
На въпроса ми: "Какво му харесва на него?"
тя не може да ми отговори… и като че ли чак сега разбира неразбирането си (а аз пък разбирам нея). На фундаменталния въпрос – какво му се учи на детето, къде би вложило знания и усилия в следващите тъй важни 5 години, родителите не могат да отговарят. И не смея да ги обвинявам. Защото само след година с моя син ще съм на това положение. Положението, откъсващо ни от същинския въпрос.
В какво е добро детето ми, за да го насоча в подходящото училище, за да развие своя потенциал и знания? За да бъде полезен един ден на това общество, на себе си…
„Що за въпрос? Как смея да го задавам?” – отсича тирето и продължава да подчертава няколколистния списък с гимназии, професионални училища и "обикновени училища". А майката не е спала, защото от нейния избор зависи бъдещето на детето й през следващите важни години. Както и житейският път, повлиян от социалната среда и отношенията с връстниците.
Защото добрата среда и доброто образование ги имало само в предъвканите елитни училища, които се оказват голяма Летва-тире, издигащо „прилежните” и зачеркващо „неприлежните” деца. Клеймо, изкуствено създадено, но така добре управляващо. Сърцето на качественото образование пулсира в няколкото големи града, но не изтласква достатъчно в периферията на държавата ни. Какво е това, ако не симптом на слаб и болен организъм?
Тирето се хвърля на белия лист и подчерта равносметката – хиляди левове за уроци, уморено дете, в някои случаи и объркано (дали не и апатично) и изтормозени родители, толкова зачеркващо личността на детето и толкова поставящо минус за родителите. Къде са учителите, МОН? Уж всеки си върши работата както трябва, учители си обучават, частните учители си дават уроци целогодишно и колелото се върти. Но сякаш наобратно.
А какво става с децата, които не могат да си позволят платени уроци?
Нима ние, възрастните, не се адаптирахме от грапавия телефон с копчета към гладкия голям екран на тънкото си устройство, разбирайки, че доставянето на информация се случва по друг начин вече. А защо не приемем за нормално уроците да се променят, така че да се възприемат адекватно в рамките на днешния ден, не на утрешния, не в училището на бъдещето, а в съвременното училище – училището със знаковия 7. клас – стремеж към нови хоризонти и знания. Такива, които да повдигат детето, тогава тирето е трамплин то да се движи в посока нагоре и напред. Защо не приемем и промяна на изпитите след 7. клас в посока да носят по-малко стрес и да проявят повече потенциала на децата ни, не този на Министерството и на учителите, а на децата ни.
И този резултат вече да да бъде мерило за успеха на учителите и институциите.
С тази статия не искам да засегна никого – деца, родители и учители, всички сме в тиранията на тирето.
Искам да споделя колко важно е образованието! И цялата истерия около 7. клас показва на какво ниво е то. Форматите на учебните часове, начините на провеждане на изпити, поднасянето на уроците са основни направления, които не са се променяли от десетилетия насам с малки изключения. Време, за което направихме технологични революции, открихме лечение на нелечими болести, научихме се да пренасяме информация за секунди от единия край на земята до другия…
Тирето свършва утре – като линията от апарата ЕКГ, отчитащ сърдечната ни дейност или показващ липсата на такава. Утре родителите (с малкото участие на децата) ще прережат лентата и ще дадат старт на образователното развитие на децата си в следващите 5 години.
Ще изберат Училището! Дано да е най-доброто! Вярваме!
Но нека зададем посоката сега, не утре, ами със следващия урок в клас – онзи интересния и носещ стремежи и знания, от които ти тупти сърцето и всички тирета, равенства, неравенства, по-голям и по-малък знак, граници – остават на заден план. И тогава 7. клас ще носи най-големия плюс за детето, учителя и родителя, институции, изпити и изпитващи. Учители и родители – нека си го случим! А ти, тире, между дванайсети клас и университета, подайте си ръка и там задружно да върви успеха.
Тире с тире прави плюс! В името на децата на България!
