Може би есента е жена...
Ноември е. Ранна утрин. Вървя по притихналите улички, а мъглата ме облича в нова бяла премяна. Скрита съм от хората, бягам от мислите си и се чувствам безумно спокойна. Всеки друг път бих притичала към дома. Всеки друг път бих побегнала. Но не и сега.
Днес забавям крачките си, за да вдишам дълбоко от пронизващия въздух. Уж не го понасям, а ми харесва. Гледам листата, които падайки от клоните танцуват последния си танц. Покланят се като най-грациозните танцьорки. Искам да им пляскам тържествено. Преди да го направя - постановката свършва, за да започне някога отново. Те заспиват на земната сцена, за да се оставят да бъдат отнесени. Тръгват си, за да оставят път на следващите, които ще донесат нов живот, нови емоции, нова надежда. И ще изиграят живота си по своя спектакъл.
Пристъпвам бавно и не мога да спра да наблюдавам пъстроцветната есен. Прилича на жена - нежна и дръзка, с много нюанси, потайна. Буря в нощта. И утихнала утрин. Цветовете й са отражение на женската душа, която прави света по-различен.
Зелен - като младо момиче, което ухае на свежест. Прави бели, а после се смее. И навярно до лудост обича - живота, простора и хората. Червен... като огъня. Като онази жена, която пали душата ти. Изгаря. Красива! Оставя рани и не се страхува да изпробва всички нови възможности. Златни листа - за царици. Жени, за които няма нужда да се говори. Достолепни, динамични и истински. Опитваш се да ги опознаеш, но винаги успяват да те научат на още и още...
Да, навярно есента е жена. С цветове и безброй нюанси. От живота познала слънцето и студа. Изменчива. За да остане вярна на себе си.
