Лично мнение

Живея с момчета. Цял живот съм живяла с момчета. Имам двама братя, след това имах четирима съквартиранти. После трима. Преди по-малко от месец родих най-чудното бебе на света – момче.

„Аз бях от (произволен отбор), но брат ми ме наби и се поправих.“

Преди няколко месеца бях на вечеря вкъщи и баща ми разказваше истории от времето, когато бил малък. Футболът винаги е бил част от нашето семейство, макар че аз НЕ СИМПАТИЗИРАМ НА НИТО ЕДИН БЪЛГАРСКИ ОТБОР. С толкова момчета няма как да е по друг начин предполагам.

Първият голям мач, на който присъствах (заведоха ме по-скоро), беше Левски – Челси. Бях на 18, а Левски играеха в Шампионската лига. Никога няма да забравя усещането. Най-хубавото на подобни мачове е, че всички на стадиона са от един отбор (българския) и атмосферата е фантастична. Хората пееха, смееха се (вярно, имаше и малко блъскане). Мисля, че точно за такива моменти аз бих използвала любимото клише на коментаторите: „футболен празник“.

В момента в гардероба на сина ми стоят подредени най-различни дрешки и аксесоари с логото на български футболен клуб. Подарък са от чичо му. Още не съм ги обличала – просто си стоят. Той не разбира, че Игнат е бебе и няма футболна (или каквато и да било) принадлежност. Той не знае нищо за нито един футболен клуб и за момента смело бих предположила, че не го интересува. Когато порасне, могат да му разкажат и той да прецени дали ще бъде фен на този, или друг отбор. Дали въобще ще се вълнува от футбол, или примерно от баскетбол.

Защо пиша всичко това? В "Дневник" излезе една доста смислена статия за снимката на двете момчета от мача Левски – Славия за Купата на България. Техните тела са изписани с, колкото и зле да прозвучи, стандартни надписи по повода - Levski hooligan, ACAB (абревиатура на All Cops Are Bastards - всички ченгета са гадняри), SW 1999 (Sofia West - на най-влиятелната фракция в агитката на "Левски" - "София Запад"). Статията задава правилните въпроси, но аз искам да се съсредоточа не толкова върху нейното съдържание, а върху коментарите* в социалните мрежи. Защото точно те говорят много за българската народопсихология и са повод за немалко питанки в моята глава.

Явно не може и всички да са грамотни, но този коментатор вече си е извадил изводите за бъдещето на тези деца. Дали той е лекар, или инженер?

Правописa няма да го обсъждам (жалко, че няма кой да изгони неграмотните от социалните мрежи), но ако този човек е от „нормалните“, човек, който използва за деца думата „олигофрени“, не знам кои са останали на стадиона. 

Цели 5 главни "О"-та са били необходими тук! Тази коментаторка (да, в случая е от женски пол) очевидно не разбира, че тя самата е част от проблема, за който става дума. По-надолу същата персона (някак жена ми се струва обидно за моето съсловие) беше предположила и че след 2 - 3 години същите тези деца (или според нея – говеда) ще почнат да пият и да се друсат, защото има от коgo да се учат. Изводите отново са налице.

Няма как да подмина и няколко колажа с голите момчета и снимки на облечени с тениски на ЦСКА деца. Тези съпоставки трябва да ме убедят, че това може да го направи само фен на Левски, а тези на ЦСКА (или друг отбор) възпитават децата си по съвсем различен начин. Разбира се – пълна глупост. Отборът може да е всеки и „това го знае всяко хлапе“. 

(Наскоро видях фотосесия на новородено момиченце! с анцуг на ЦСКА. Не разбирам, що за родител плаща немалка сума за фотограф и избира бебешките снимки на детето му да са такива вместо да е облечено със сладки дрешки с животни или с нещо по-адекватно като цяло.)

Футболът е религия, а любимият отбор – божество. Нещо като гръцките божества, защото всеки отбор има своите възходи и падения, и не е безгрешен, но ти продължаваш да си негов поклонник. Стадионът е твоят храм и според степента на „набожност“ го посещаваш по-рядко или по-често (дали е случайност, че голяма част от футболните дербита са в неделя?). Като с всичко друго, не е важно на кого се кланяш – важни са действията ти.

Има (фанатични) фенове, които определят себе си като „левскари“ или „цесекари“ и това според тях е призвание. Част от тях, титла, която са извоювали и не може да им бъде отнета. Подобна отдаденост се постига с постоянство и години в агитките. Обаче аз познавам много фенове. И това, което рядко медиите показват, е положителнияt пример.

Феновете на един отбор са наистина сплотена общност. Помагат си – виждала съм го десетки пъти. Готови са да си подадат ръка в трудни моменти, обединени са въпреки различията си. Докато не се потърси отговорност, ще продължаваме да виждаме такива снимки. Медиите искат да ни ги навират в лицето, да ни покажат колко са зле нещата. Дали е етично обаче тези снимки въобще трябва да се въртят в публичното пространство - все пак на тях са деца? И какво се постига с тях? Нима, ако тези момчета прочетат какво се пише по техен адрес, няма да се озлобят? Нима с коментари като горните някой помага? Дори не съм сигурна, че тази статия го прави...

ИЗВЪНРЕДНА НОВИНА: Можеш да възпитаваш любов към любимия отбор, без да учиш на омраза към противниковия. Футболът прекосява граници, океани. Той трябва да обединява, а не да разделя хората. Ако има неща, които да оставим в миналото, това са хулиганството, омразата и расизма по стадионите. Нима всички известни футболисти не се опитват да предадат точно това съобщение? Ако само имаше кой да ги чуе...

Тези деца нямат вина - виновните сме ние. Но може би не е късно да действаме. Да изискваме истински мерки, закони, които да се спазват. ЗАЕДНО. За да можем да се радваме на истинското лице на футбола и неговите привърженици.