Сцената

„Хора, стига вече с тая лотария!“

Днес ми подариха лотариен билет, от който спечелих (цели!) 15 лева. И след като получих като коментар изречението, което съм цитирала по-горе, искам да ти разкажа една история - историята на моя дядо.

Ако го попиташ какво е работил, той ще ти каже, че 23 години е бил касиер в банката. Като бях малка не разбирах много добре какво означава това, но ми звучеше впечатляващо. Аз обаче го помня по друг начин, защото това е било преди да стане дядо. Моят деди (така го наричах като малка) дълги години продаваше лотарийни билети на пазара. Прекарала съм детството си между малък град в Северна България и доста по-голям град в Южна България. По онова време никъде не се чувствах съвсем на място. Сега за мен навсякъде е у дома. Чудех се защо в малкия град има само един светофар (който не работи) и защо няма градски транспорт. Възхищавах се на големия град с неговите сладоледи на топки с по 12 вкуса и на многото люлки и пясъчници в Градската градина.

Чудото на лотарийните билети (и на тотото) се състои в това, че кара обикновените хора да вярват, че може да им се случи нещо магическо. Нещо вълшебно, което да поправи всичко. Лотарията е надежда за по-добро утре. Но този текст няма за цел да промотира Държавната лотария – не и във вида й към днешна дата. Аз помня друга лотария. От друго време.

Преди 20 години в моя малък град не можеше да си купиш лотариен билет от всяка будка, магазин или лавка за вестници. Затова всеки понеделник дядо ми продаваше билети на пазара. Той познаваше всички и всички го познаваха. Винаги стоеше в началото - при рибите, яйцата и плетените терлици. Имаше си определено място, което никога не се променяше. Хората триеха лотарийни билети и ако спечелеха, просто си купуваха още. Когато се прибираше вкъщи ни разрешаваше (на мен и на брат ми) да изтрием по едно билетче и ни подаряваше Холидейки. В кашона под леглото му винаги имаше лотарийни билети и сладкиши – на това миришеше моето детство.

Дядо ми пуска тото в продължение на 36 години. Всяка седмица. С едни и същи числа. Или поне така ми е казвал. Но аз му вярвам. Безрезервно и винаги. Никога не е печелил нещо повече от четворка, но продължаваше да го прави, докато можеше да се придвижва спокойно до пунктовете. Питах го защо – за внуците. Това беше единственият отговор - никога не е искал печалбата за себе си. Дядо ми вярваше. Че късметът му ще се обърне. Че числата ще се появят. Че джакпотът е на един фиш разстояние. Аз нямам тази дисциплина – не мога да си представя да правя, каквото и да било 36 години. Но бих продължила традицията. Със същите числа. Не защото мисля, че ще спечеля, а заради дядо – продавача на надежда.

ВИЖТЕ ОЩЕ: Да имаш баба