Мариела Ганчовска е на 29 години. Пишe поезия от малка, но от края на миналата година решава да стане по-подредена и да започва да събира стиховете си на фейсбук страницата си Ангелски криле. Едно нейно стихтоворение получава широка популярност в социалнаа мрежа – „По-малката сестра“ има много, много споделяния и харесвания, и то в краткия си вариант. Мирела иска да се науча да пише все по-добре, да намери повече хора, които да разбират от поезия и да получи от тях градивна критика. Понеже тя ни изпрати голяма част от своето творчество, ние ще го споделим с вас в три отделни публикации.
Душа дивачка
Така дивашки си раздрах душата,
че ще ми трябва много здрав конец,
на две, на три да я закърпя,
да дойде в нея мъничко живец.
Че, милата, е много вироглава
и скача през глава към него,
а после пада от високо, прималяла;
но разума не слуша. Има страшно его!
А аз напълно се предадох вече –
с дивачка може ли да се говори?!
Стоя встрани, мълча си и въздишам,
не ща изобщо с нея пак да споря.
Венец за храброст да получи иска явно
тази непокорна, невъзпитана хлапачка!
А след всяко сгромолясване безславно,
аз и ставам предана бавачка.
Привързвам я, лекувам я, промивам рани,
утешавам я, когато нощем плаче;
а на сутринта тя отново е готова,
преди дори да съм отворила клепачи,
да скъса всичките ми здрави нерви,
от мен да иска да излиза с гръм и трясък,
да ходи да го търси пак, че бил ѝ липсвал.
От устните ми се отронва крясък!
Ще трябва пак да я лекувам, да я шия.
Не стига, че съм лекар, но съм и шивачка!
Каква е тая моя участ страшна?!
Горката аз, отгледах си душа дивачка.
Дълбоко
Всеки път, когато влизам в теб,
вдишвам дълбоко, много дълбоко,
за да може белите ми дробове
да се напълнят с въздух.
Гмуркам се надълбоко в тебе,
без ръкавици, за да се насладя на допира,
когато докосна сърцето ти;
без шнорхел, за да вдишвам от тебе;
без маска, за да знаеш коя съм;
без фотоапарат, за да улавям не моментите,
а усещанията.
А после изплувам от теб,
едва дишаща, полужива,
изплашена,удивена,
тръпнеща да се гмурна отново.
Още по-надълбоко.
А е толкова дълбоко в тебе,
толкова дълбоко.
А аз дори не зная
дали умея да плувам.
А дали е любов
За любовта се изписаха милиарди стихове –
за щастливи очи и за тъжни очи,
за разбити мечти и за окрилени мечти,
въобще за всичко, на което се римуват „сълзи”.
Ама много сълзи.
И от любовната поезия извира романтика,
извира, та чак прелива,
и общо – взето може да се удавиш в нея.
И толкова драма, толкова драма струи
от всеки стих, че неволно ти се присква
да се самоубиеш, вместо да продължиш
да четеш.
А всъщност всичко е далеч по-простичко
(и съвсем не е нужно да звучи романтично):
Ако на сутринта не можеш да свалиш
идиотската усмивка от лицето си,
значи нощта не е минала напразно.
А дали е любов или не е –
дефиницията е напълно излишна,
защото животът е всичко друго,
но не и тълковен речник.
