Сцената

Наскоро в живота ми се случи тъжно събитие, което повлия на възприятията ми за света. Много пъти хората са ме питали как съм толкова позитивна. Някои от тях не мислеха за това непременно като за нещо добро. Истината е, че е лесно да си положителен, когато всичко е наред. Трудното идва след това. Когато за миг светът ти се е срутил и след това живееш в Сумрака. Всичко ти се струва някак нереално, а животът минава покрай теб като на филмова лента. Не можеш да спиш. Или не искаш. Държиш се нормално с хората, но вътрешно се чувстваш празен. В такива моменти търсиш някого или нещо, за което да се хванеш. Е, аз го намерих на най-неочакваното място - в двора на едно начално училище.

Не бях стъпвала на училищно тържество, откакто аз самата съм била част от такова. Има-няма 10 години. Сега се случи напълно случайно - детето на моя приятелка завършваше втори клас. И просто така, под светлината на слънцето и звуците на добре познати детски песни, си върнах вкуса към живота. Не че става с магическа пръчка. И не че сега мракът е напълно изчезнал. Но надеждата се появи под формата на десетки деца от първи до четвърти клас.

Деца, които рецитираха стихотворения с възторга, с който само едно дете може. И с цяло гърло. Деца, които са спечелили редица отличия в олимпиади и състезания. Деца, за които завършването на 1,2,3 или 4-ти клас наистина е едно от най-важните събития в живота им. Деца, които подскачат. Деца от различни етноси, които се смеят заедно. За малко и аз отново бях II "Б" клас, макар и никога да не съм учила в това училище.

От дрехите на учителите до косата на директорката, всичко беше познато. Близко. Дистанцията между мен и външния свят започна да се топи. И някъде там между цветята, грамотите, бележниците и предаването на знамето на училището, аз си спомних защо трябва да гледам на света с блестящи очи. Видях бъдещето и колко голяма глупост е това, че младото поколение е по-лошо от нашето или от предишното. Видях радостта и щастието. Усетих духа.

Понякога и други неща помагат да намерим отново пътя към себе си. Друг път нищо не помага. Надеждата се крие на най-неочаквани места и придобива различни форми. На дете. На дъга. На аромат. На знака за безкрайност. Стига да продължим да я търсим.