От сърце

Посветено на Милки.

Когато бях в 4-ти клас ни дадоха за домашно да напишем съчинение на тема „Най-добрият човек, когото познавам”. Сега, 17 години по-късно, седнах да пиша същия текст. За същия човек. Защото 17 (или 70 години) след това, нищо не се е променило. Майка ми все още е най-добрият човек, когото познавам.

Аз много приличам на мама. Поне визуално. Сигурно и по характер си приличаме, но не мога да го видя толкова ясно. Мама е смела. Аз не съм. Мама е герой. Аз не съм. Мама е МАМА.

Седнала пред лаптопа осъзнавам колко слаба писателка съм – как да опиша чувства и емоции, които съм преживяла (и продължавам да преживявам) 27 години? Как, който и да било текст ще побере мама и нейните подвизи? Това е работа за някой велик разказвач. Може би за Джон Стайнбек, но не и за мен. Струва ми се нелепо, че дори опитвам. Но мама ме е учила да не се отказвам.

Приказка за мама

Имало едно време една мама. Тя се казвала Милки. Била твърде млада, за да е майка, но все пак приела работата с усмивка. Като истинска мама, тя решила, че може да се справи с всичко – учене, работа, семейство. И макар да била почти 10 години по-млада от разказвачката в момента, се оказала права.

Всеки ден мама се събуждала в добро настроение, макар да знаела, че денят ще е изпълнен с трудности. За тази мама обаче нямало препятствия – само предизвикателства и приключения. Заради младостта си имала повече задачи от другите мами, но това не я тревожело – тя вярвала в себе си и в способностите си. Мама завършила успешно университет и станала медицинска сестра (което я прави нещо като мама на квадрат или мама на трета степен (май се казва на куб?), защото помагала на много хора).

Понякога на мама ѝ липсвал големият град и семейството ѝ. Липсвала ѝ нейната мама. Била далеч от роднините си, но това да бъде мама било на първо място. С времето то станало неразделна част от нея. Тя знаела, че трябва да помага на децата. Искала винаги да е до тях. Да се грижи за тях. Мама често им казвала, че ги обича. Че могат да се справят с всичко. Че ще успеят. Мама винаги виждала позитивната страна на нещата. Мама била безкраен оптимист и знаела, че нищо не е фатално. Заради мама децата изкарвали шестици. Справяли се добре в училище. Започнали да учат езици.

От мама момичето наследило любовта към думите. Позитивната гледна точка. Големите очи. От мама момчето взело развитото чувство за справедливост. Обичта към хората. Любопитството към заобикалящия го свят. Когато пораснали и започнали да живеят отделно, мама им се обаждала редовно. Пишела им послания с много емотиконки и стикери. Слагала сърчица, кученца и зайчета след думите си. Искала те да чувстват любовта ѝ, дори когато са далеч.

Мама никога не им правила забележки за това, което са. Не им казвала, че са вдетинени. Или че трябва да пораснат. Не ги съдела за действията им. Просто ги обичала. Защото е мама. Винаги и завинаги. И така до края на света.

С много обич,
Жожоба