От сърце

Коледа – най-прекрасното време от годината. Топлина, въпреки студа навън. Усмивки, въпреки намръщеното време. Щастие, въпреки носталгията по изплъзващата се година.

Коледа – подаръци под елхата и примигващи лампички. Коледни песни и аромат на мандарини. И любимите хора, с които да споделиш всичко това.

Коледа – най-любимият ми празник. Още откакто бях дете досега. Когато бях малка, винаги с нетърпение очаквах Коледа (като всяко нормално дете). Нямах търпение да украся елхата и да получа така желаните подаръци, които си поръчвах в писмо до Дядо Коледа, което баща ми винаги беше така добър да изпраща вместо мен. Почти винаги получавах това, което исках, стига да не си поръчвах нещо прекалено голямо, което не е по джоба на Дядо Коледа (защото все пак раздава подаръци на още милиони деца).

Сега, малко по-пораснала, но все още запазила детското в себе си, аз още си умирам да слагам коледните украси. Все още се радвам на подаръците (нека не се залъгваме, кой не обича подаръци?), но те далеч не са най-важното. Поне не материалните такива. Защото има един подарък, който е по-важен от всички други. Един подарък, който заслепява всички останали. Който ги прави да изглеждат някак си незначими.

Присъствието. На любимите хора. На най-добрите приятели и на тези, с които съдбата по една или друга причина ни е разделила. На роднините, които живеят в чужбина. На нашата друга половина, с която се виждаме всеки ден, но без която Коледата не би била същата.

Времето, прекарано с любимите хора. Най-безценният подарък, който можем да получим или дадем по Коледа. А и не само тогава. Незаменим подарък, който няма как да не ти стане, да се окаже, че вече го имаш или че няма да влезе в употреба. Винаги ти стои по мярка, никога нямаш точно същия и винаги влиза в употреба. Подарък, който едновременно струва нищо и всичко.

Нематериален подарък, който придава смисъл на материалните. За какво иначе да окачаме гирлянди и да рисуваме снежинки с изкуствен сняг по прозорците, да украсяваме елхата и всяка година да купуваме по една нова играчка за нея, да готвим вкусни ястия и да печем коледни сладки, ако нямаме с кого да споделим всичко това? Защо да даваме пари за подаръци, които ще пратим по пощата и дори няма да видим искрата в очите на онези, които ги отварят?

Коледа е завръщането у дома. Там, откъдето си тръгнал. Там, където винаги ще те чакат. Там, където присъствието ти е най-важно. За добро или лошо живеем в такава реалност, в която всеки от нас има поне по един приятел или роднина, който живее в чужбина, и вероятно доста такива, които са се устроили в други градове. След гимназията всички приятели се пръсват по различни университети на различни места по света и у нас. След университета животът ни завлича по различни пътища и срещите ни стават все по-редки. И именно Коледа е това, което ни събира заедно.

Има нещо много специално в това да пътуваш към вкъщи за Коледа. Дори и да го правиш постоянно. Дори и да живееш в съседния град. В този ред на мисли се сетих за една моя много любима песен (която винаги започвам да слушам около месец преди Коледа непрестанно):

Да, има нещо много чаровно в това да пътуваш към вкъщи за Коледа. Дори и да хванеш влак, който има 3 часа закъснение. Дори и да се прибираш с кола по заледените и зле почистени пътища. Дори и да хванеш автобус, в който всички сте толкова наблъскани, че не ти стига въздухът. Защото знаеш, че там ще те чакат любимите хора.

Защото знаеш, че те искат да видят теб, а не подаръците, с които е пълна чантата ти.  И затова още преди да е пристигнал влакът ти те вече те чакат на гарата, носейки със себе си най-хубавия подарък – присъствието.