Лично мнение

България е относително свободна страна. Българите са относително свободни хора. И на хартия всеки от нас е толерантен възпитан човек, който изслушва и зачита мнението на другите. Но само на хартия.

Наскоро в най-голямата група за обсъждане на книги (не я споменаваме по име, но вие се сещате) на няколко пъти бяха заключвани теми, отнасящи се до една книга. Ще питате, та нали това е група за споделяне и за обсъждане на книги? Как може да има книга, която толкова да буни обществото в групата? 

Защото, нали, предполага се, че масовият читател е средно интелигентен човек, мъдър, с широк мироглед, формиран именно от много четене. Та коя може да е тази книга, която толкова е възмутила читателите? 

Книжното тяло се казва: „Моето разкриване“, издадено от Младежка ЛГБТ организация „Действие“. Разпространява се от 2012 година, тоест от поне 7 години. По описание на книгата в онлайн книжарниците разказите в нея обрисуват действителността, в която израстват хомосексуалните, бисексуалните и трансполовите хора в България през техните очи и с техните думи. 

Тази събота (8 юни) пък ще се проведе София прайд 2019 под надслов „Не давай власт на омразата“. Подчертавам събитието, защото дойде ли време веднъж в годината за него, в публичното пространство хората се разделят така, както се разделят, когато има футболно дерби между ЦСКА и „Левски“. Три вида групи: силно за едната страна, силно за другата страна и неутрални, на които не им пука.

И този път двата крайни лагера се пренесоха в социалните мрежи и се настаниха под коментарите за една книга. Техните словесни (писмени) битки доведоха до заключване на няколко теми за книгата, което от своя страна си е вид дискриминация и цензура, умело прикрита като наложителна модераторска намеса.

Умело прикрита, защото, ако се модерира правилно, изхвърлят се нападките и глупостите и останат само стойностните мнения, то диалог ще има. Именно това е целта на модерирането. Но решението да се заключи темата е равно на това да се спре дебатът, което вече е цензура, а не борба на аргументи.

Все пак става въпрос за книга, художествено произведение със своите гледни точки, а не за това кой какъв е, кой как ще я разбере, когато я прочете, кой какво изповядва и кой с какво/кого си ляга.

Учудва ме този вид цензура, при положение че не са били цензурирани темите за друга книга с подобно притежателно местоимение – „Моята борба“, съчетаваща автобиография и излагане на идеите на националсоциализма. Книгата е била забранена в много страни, а след издаването си на български през 2001 година влиза дори в парламента, където е подложена на обсъждане от народните представители наред с това дали е уместно да се издава антисемитска литература. 

А какво ще кажете за класиката „11 000 камшика, или похожденията на един принц“ на Гийом Аполинер? Знаете ли къде спрях да чета аз, преди да я захвърля? На изречението: Мони не можа да устои на желанието да обладае момиченцето. Улови го, разкрачи го... 

Но много хора са я прочели и питат за още. Освен това темите за нея в тази група за обсъждане на книги не са цензурирани, нито затворени. Може би всички, които са чели книгата, се срамуват от себе си и не смеят да коментират или (за мен правилно) са приели литературната творба като такава, и я разглеждат в контекста на литературна класика. 

Какво следва от това? Че имаме двоен стандарт? Че има читатели, които се страхуват да прочетат как някакви хора с нетрадиционни (не забранени, а различни) сексуални предпочитания и възприятия се разкриват пред своите родители? По-страшно ли е от антисемитската литература или съвкуплението с деца, описано (макар и пародийно) в крайни детайли?

В своя труд „Психология на тълпите“ Густав Льобон пише: 

От психологическа гледна точка изразът „тълпа“ придобива съвсем друго значение. При определени обстоятелства, и само тогава, един сбор от хора притежава нови и съвсем различни характерни черти от тези на всеки съставящ го индивид. 

Съзнателната индивидуалност изчезва, чувствата и мислите на всички единици се насочват в една и съща посока. Образува се една колективна душа, преходна, без съмнение, но разкриваща много ясни отличителни черти. 

Тогава колективът се превръща в това, което, по липса на по-точна дума, ще нарека „организирана тълпа“ или, ако ви харесва повече, „психологическа тълпа“. Тя формира едно общо създание и е подчинена на закона за душевното единство на тълпите.

След като познават само простите и крайни чувства, тълпите приемат или отхвърлят всички мнения, идеи и вярвания, които им се внушават и които за тях са или абсолютни истини, или не по-малко абсолютни грешки. 

С други думи казано:

Образовани и интелигентни хора, събрани на едно място, образуват тълпа: един нов организъм, в който се действа под емоции, а не спрямо индивидуалния интелект. 

Което от своя страна довежда именно до това: цензура и спиране на диалог за книга, която сама по себе си е вид художествено произведение и нищо друго. 

Вместо отдолу да видим мненията на индивидуалния човек с неговите индивидуални характерни особености, ние виждаме излиянията и нападките на тълпата. А тя вече няма смислени аргументи – само ad hominem – нападки срещу самите хора, защитаващи другата позиция.

Изводът е, че човек трябва да остане извън тълпата, за да бъде себе си. Защото тълпата го увлича. Бидейки себе си, интелигентният човек ще може сам да прецени кое за него е правилно или грешно, без друг да му натрапва идеите си.

Неподвластен на тълпата, интелигентният човек ще може лесно да разграничи едно художествено произведение от живия живот. Да реши да подкрепи ли някого с различни виждания, или пък да не го подкрепи.

И тогава лесно можем да си отговорим дразни ли ни Прайдът, дразнят ли ни различните, дразнят ли ни книги, в които се засягат такива теми. Или всъщност те дразни тълпата, а ние сме част от нея...