Ние, българите, обичаме да си търсим „спасители“ и „виновници“. Винаги търсим „месията“, който ще застане начело на държавата и ще я „оправи“. Той обаче така и не се появява. На негово място все идват едни „грабители“, които освен да лъжат народа, нищо друго не правят. Много често за тях говорим с язвителните думи: „Всички са маскари!“ Оказва се, че нашият народ е вечно влюбената наивна девойка, която не спира да чака принца на бял кон. Но животът не е приказка и често звярът изяжда принцесата. Част от нас го разбират и решават, че тук сценарият „… и живели щастливо до края на дните си“ не е възможен … и си тръгват. Другите, останали по една или друга причина, продължават мъченическия си живот.
За съжаление, често чувам обидни квалификации към хората, които са напуснали Родината. Мога да ги обобщя в една единствена дума, пронизваща всяко българско сърце – „предатели“. Всички знаем, че хората се раждат различни – по външност, по характер, по дарби и още повече – по мисии. Не на всеки е отредено да остане в България. Някои заминават за малко, но истинската любов ги сполита и остават навън завинаги. Други намират кариерата, за която са мечтали от малки, а трети – просто стигат до етап в живота си, в който нямат при кого да се приберат.
Не всичко опира до парите. Дори много често парите са само оправданието за една или друга постъпка.
Но замисляли ли сте се, че …
Може би нечия емигрантска мисия е да прослави Родината по света. Може би нечия емигрантска мисия е да помогне на България, създавайки нещо значимо в страна с възможности. Може би нечия емигрантска мисия е да натрупа, колкото се може повече опит и да го пренесе по нашите земи. Може би нечия емигрантска мисия е да осъзнае, че по-хубава страна от България няма … въпреки всичките й недостатъци.
Не ги мразете, защото те все още обичат нашата България!
Някой някъде сега спи в топлото си легло, върху пропитата със сълзи възглавница … далече от близки и приятели…
Някой някъде сега се разхожда по прашните улици на шумния град, случайно чува българска реч и осъзнава колко красив и специален е езикът ни…
Някой някъде сега нетърпеливо набира +359 и задъхан очаква любимия глас от другата страна…
Някой някъде сега тъкмо е разбрал кога ще може да излезе в отпуска и първата му мисъл е … България.
Някой някъде сега стои в офиса си и бленува за българска баница и айрян …
Някой някъде сега разлива ракия на новите си приятели, пратена му от България, за да ги запознае с това течно злато, което по нашите земи отдавна вече се е превърнало в нарицателно име. Но той знае, че само един истински българин може да го оцени и да се включи в енергията, която носят ракията и салатата. И с носталгия си спомня за веселите вечери, сред любимите хора, на родната земя …
Не ги мразете, защото те все още я обичат! И бленуват да я видят по-развита, а българския народ – по-щастлив. И работят усилено – за да могат да помагат на близките си, за да не живеят в лишения и мизерия. Тези хора също са мъченици, защото те се лишават от уюта на познатото и се изстрелват в чужди измерения. Адаптивността се превръща в най-силното им качество, а носталгията към родното и познатото – в ежедневие.
Дали ще заминете, или ще останете, е еднакво трудно. Тези, които обичат България и милеят за нея, ще намерят пътя си към нея – рано или късно. Тези, които се срамуват от нея и буквално „бягат“ от нея – на тях също не им се сърдете. Мислите ли, че те щяха да запретнат ръкави и да работят усилено за една по-добра България, дори и да бяха останали?
От безкрайно скромния си опит, мога да кажа, че всичко винаги се подрежда на мястото си и то по най-добрия възможен начин. И съм сигурна, че трудностите на нашия народ ще пожънат най-красивите и вкусни плодове. Просто трябва да имаме повече вяра в бъдещето.
Бих искала да завърша с един откъс от статията на Иво Иванов „Писмо до Любимата“ по случай 3 март на 2007 година, което е вдъхновението ми да напиша тази статия:
Сигурно ще ме попиташ за изневярата – за 1990 година и за жената с короната и факела. Как така, ще кажеш, си позволявам да те лаская и в същото време да бъда с друга? Знаеш ли – сигурно си права. Единственото ми извинение е, че никога не съм бягал от теб. Никога не съм те предавал. Просто така се е стекъл животът ми. Съдба и обстоятелства. Чувам, че имало още поне един милион като мен. Разхвърляни из цял свят твои обожатели. Може и да сме флиртували по малко, но ако погледнеш в сърцата ни, ще видиш, че те винаги ще бъдат само твои. Няма изневяра. Няма лъжа. Всеки един от нас те носи със себе си; има те от Южна Африка, та чак до Камчатка – стотици хиляди малки парченца от теб, разхвърляни по планетата. Интересно как възприемаш тази странна ситуация? Дали ни усещаш от толкова далеч в себе си така, както ние теб?
Скъпи приятели, имайте вяра в себе си, в българския народ като едно цяло и в доброто. Ние всички – независимо дали сме на, или извън територията на България, можем да изградим бъдещето, за което мечтаем. Заедно!
