Писма до Дядо Коледа

Вече казахме, че Зимното ни предизвикателство поражда много усмивки сред нас. Получаваме десетки трогателни истории от читатели, затова удължихме срока за писмата до 20-ти декември.

Някои текстове са в по-типичен стил на писмо до Дядо Коледа, други са разкази или приказки. Днес ще те запознаем с писмото на Лилия Христемова. Тя иска да разкаже нещо на Дядо Коледа и Успелите. Една история за надеждата, вярата в чудесата, самотата и нуждата от близки хора. Коледна приказка с щастлив край. Защото всички заслужаваме нашето коледно чудо. Толкова дълго чакано, като това на дядо Христо.

Както обикновено, текстът е запазен в оригиналния си вид. Приятно четене!

Ще ви разкажа една малка история за едно голямо Коледно чудо. Няколко реда за човешката доброта, постоянство, обич и привързаност. Една история за красивото и грозното в човешките отношения, за влиянието на най-голямата човешка сила – Надеждата.

Денят е 24-ти декември и дядо Христо пише поредното писмо навръх Бъдни вечер до своя внук, което, както останалите 7 написани, никога нямаше да достигне своя адресат. Във века на имейлите, facebook и Google той лесно можеше да си спести десетките счупени моливи и изписани хартиени листове, ала старецът предпочиташе да остане старомоден и упорито с калиграфски замах редеше дума след дума.

Внукът на дядо Христо, Георги, скоро навърши 19 години, а старецът не го беше виждал от петия му рожден ден. Направил бе всичко възможно да се приближи до него, но Георги беше твърде далеч, а и другите люде ограничиха контакта между дядото и внука напълно. От години старият се бе изолирал в планината, която беше останала единствената свидетелка на пролетите му сълзи. Само от нея той не криеше мъката и самотата си. Въпреки обстоятелствата дядо Христо даваше много от себе си – пасеше крави и отглеждаше животни, даваше мляко на съселяните и живееше благ, спокоен живот, без никога да губи надежда, че един ден прага на дома му ще прекрачи малкият Георги – отдавна чакан и дълго обичан внук.

Години наред дядо Христо празнуваше Коледа сам, далеч от шума на града, без медии и интернет, без любимите хора и без пълната къща – той бе наистина сам и чакаше своя гост през всички тези неприветливи мъгливи зимни дни. В писмата до отдавна невиждания си внук в Австралия дядото разказваше веселите си истории и съчиняваше въображаеми разговори помежду им. Тогава двамата бяха заедно, разхождаха се, тичаха дори, правеха ангелчета в чисто белия сняг в Балкана. Наесен засаждаха градината, през лятото ходеха на риболов, а докато чакаха плувката да трепне, дядо Христо разказваше анекдоти от едно време. На жарта цвърчеше някое и друго парче месо за тях, двамата … Така за миг старецът се потапяше във фикцията и се чувстваше щастлив, в следния момент обаче усещаше отново духа на самотата и студенина сковаваше вече престарялото му тяло.

„Надеждата – обичаше да казва той на своите съселяни – е най-голямата човешка сила! Надеждата е и тази, която ме тика всяка Бъдни вечер да пиша писмо до своя внук и да го чакам…“. Христо не се предаваше в ръцете на отчаянието въпреки скептичните и неодобрителни погледи на съселяните – той знаеше, че някой ден ще срещне отново малкия Георги. Някой ден това щеше да е факт, а не някаква химера, за която му се присмиваха всички явно или тайно.

В студения декември лето 2015 пред двора на стареца спря кола, а от нея излезе младеж с развълнуван вид. Развика се силно:

- Дядо Христо! Дядо-о-о? Тук ли си? Вече навърших пълнолетие, заработих пари и хванах самолета до България. Майка ми Лиза, както знаеш, забрани срещите ми с бащиния род и аз дълго чаках този ден. 2 - Трудно беше да те открия, но още като съвсем малък си ме водил тук в Балкана и ми сподели: „Един ден дядо ти ще построи къща тук - в тихата планина“. Ето ме, сега съм тук, ти … тук ли си?

Дядо Христо не дочу дори дума от казаното от младежа, но днес беше Коледа и той знаеше, че неговото Чудо се случи. Неканеният младеж в двора беше Георги – с непроменен блясък в очите, както онова 5-годишно момче. Старият балканджия се спусна през снега и прегърна с все сила отдавна чакания гостенин.

Сега и двамата се гледат и мълчат. Всички неизказани думи се плъзваха през погледите им, всички несподелени моменти се режисираха в главите им, ритъмът на сърцата им композираше въображаем руски виртуоз, а те – потънали в моментното щастие – забравиха за тъгата, за Лиза, за света. Ето, че за първи път нямаше самота и проблеми – бяха само те, двамата, най-сетне открили се. След толкова години фикционални разговори и въображаеми разходки в полите на Балкана Христо и внукът Георги бяха заедно както никога преди. Затова сега в краищата на устните на дядото се зараждаше тиха блага усмивка, а във вече порасналите детски очи мъждукаха бляскави пламъчета.

Това беше чудото на Коледа в 21. век за дядо Христо – същото, каквото би било и в 15. или пък 18. век. Още тогава нуждата да дадеш и получиш любов, да споделиш радостта с ближния, да предизвикаш усмивката на внучето и да усетиш онази топлинка в сърцето, онази простичката топлинка, са представлявали безценното чудо, което би следвало всеки от нас да изживява на всяка Коледа.