Непоквареното нахалство на мечтите | Иво Иванов

31 декември 2019 12:11 | Автор: Иво Иванов | От сърце

Тайлър живееше в малка полускъсана палатка, Майк спеше в колата си, Танос се чудеше как да въведе баланс във Вселената, Дакота бе самотна, a Шая Лaбъф беше само на няколко крачки от собствената си гибел. И тогава... тогава се появи Зак. Зак Готсаген. Пристигна сякаш от нищото със своята голяма усмивка, дръзки мечти и четиресет и седем хромозоми. Дойде, за да ги спаси и да промени живота им завинаги. Дори сега, след като съм запознат с всеки детайл на тази неправдоподобна история, тя продължава да звучи малко като приказка... или филм..., или и двете.

Винаги съм харесвал Шая Лaбъф. Беше ме впечатлил още като невръстен хлапак в главната роля на детския сериал „Ивън Стивънс“, към който шестгодишната ми дъщеря беше опасно пристрастена. Талантът му беше очевиден за всички и предложенията за участие в холивудски мегапродукции не закъсняха. Шая имаше особен подход към актьорската професия. Играеше с леко невротична енергия и толкова неподправена естественост, че сякаш не той се превъплъщаваше в ролята, а ролята се превъплъщаваше в него. Без видимо усилие Лaбъф успяваше да убеди зрителите да се доверят на персонажите му дори когато участваше в откровени вакханалии на холивудската посредственост от рода на „Трансформърc“. Той приземяваше ролите си, превръщайки дори абсурдно едноизмерни протагонисти в хора от плът и кръв.

Преди две-три години обаче не само кариерата, но и животът на Шая Лaбъф изглеждаха застрашени и може би дори обречени. За броени месеци младият актьор съумя да се превърне от обещаваща мегазвезда в неузнаваема димяща развалина на бляскавото си минало. След поредица озадачаващи инциденти, пиянски изстъпления, сблъсъци с пазителите на властта и дори арести Шая си спечели репутацията на непредвидима и неконтролируема примадона. Безкрайна серия от ексцентрични прояви го превърна в любима мишена на троловете в социалните медии. Студиата и режисьорите започнаха да го избягват. Здравето му също изглеждаше опасно разклатено и нямаше съмнение, че алкохолизмът и стремежът към самоунищожение го водят към неизбежна разруха.

Чудех се дали собственият му успех не е започнал да поглъща разсъдъка му, така както се е случвало през годините с толкова много звезди, блеснали и изтлели прекалено бързо в капризните обятия на славата.

В района на Лос Анджелис живеят почти двайсет милиона души. Това е смазващо стълпотворение от хора. Всеки път когато посещавам града, имам чувството, че участвам в ежедневно съревнование по оцеляване. Самото придвижване от точка А до точка Б е урок по дарвинизъм, а единствената разлика между магистрала 101 и ада е, че в ада по всяка вероятност има по-малко смог. Голяма част от тези хора са привлечени тук от филмовата индустрия. От мечтата за големия екран и от надеждата, че щом един обикновен на вид младеж като Шая Лабъф може да играе във филмите на Спилбърг, Оливър Стоун и Ларс фон Триер, значи, това не е невъзможна цел и за самите тях. Но за да успееш в Холивуд, не е достатъчно да имаш симетричен анфас, перфектно тяло и актьорско майсторство. Нужна е много, много работа, саможертви, упоритост, граничеща с лудост, и огромно количество късмет. И честно казано, дори тогава едва ли ще успеете, ако не познавате точно необходимите хора. Всеки втори сервитьор държи в ръцете си собствен сценарий с отчаяната надежда, че някой ден в ресторанта му ще влезе продуцент, който ще се съгласи да го прочете. Виждал съм безкрайни, виещи се из улицата опашки за кастинги за третостепенни телевизионни роли. И всички момчета и момичета на опашката изглеждаха така, сякаш са правени с фотошоп. Най-красивите хора от целия свят, събрани на едно място. Пълноводен и бляскав генетичен басейн, преливащ от мускули, плочки, силикон и ринопластика.

Тайлър Нилсън и Майк Шварц някак си не се вписваха в тази среда – те бяха двама незнайни бедстващи и бързо остаряващи пехотинци, крачещи все по-несигурно сред скулестите ешелони на холивудската амбиция. Едва свързващи двата края, в един момент и двамата останали безработни и бездомни. Тайлър живеел в малка палатка в гориста местност, а единственият подслон на Майк била старата му кола. За щастие, в един хубав ден двамата приятели се натъкнаха на главния герой в тази странна история. Той промени всичко. Бяха отишли на безплатен лагер-семинар за актьори в покрайнините на Лос Анджелис. Там били зашеметени от сценичния талант и неподправеното обаяние на един изключителен младеж. Казал им, че работи като разпоредител в киносалон в малко градче във Флорида, но цял живот се е подготвял да бъде актьор. Името му било Зак Готсаген. Тайлър и Майк бързо се сближили с него и станали неразделни приятели. „Мечтата ми е да бъда кинозвезда и някой ден ще я постигна“ – казал им Зак. Тайлър и Майк се спогледали. Не знаели как да му кажат, че точно тази мечта е невъзможна. Че в Холивуд няма място за актьори като него. Зак, виждате ли, не е правен с фотошоп. Няма съвършено тяло и перфектно лице. Неговият генетичен басейн е по-особен. Никой не знае точно защо, но от време на време на този свят пристига дете, в чиято двайсет и първа хромозомна двойка има една хромозома в повече. Наричат несъответствието генетична аномалия. Наричат го синдром на Даун. Аз и вие носим четиресет и шест хромозоми в клетките си. Зак носи четиресет и седем.

Животът му никога не е бил лесен. Трябвало е да се бори с неистово усилие, за да постигне нещата, които ние приемаме за гарантирани. Малко след раждането му лекарите посъветвали майка му Шели да го даде в специално учреждение, тъй като нямало да може да ходи и да говори. Тя отказала.

Поради естеството на работата си имам привилегията да познавам много хора със синдром на Даун. С двама от тях ме свързва неразрушимо приятелство. Те са сред най-качествените, интересни и силни хора, които познавам. Това, което съм научил от тях през годините, е, че синдромът на Даун не е присъда – той е предизвикателство. Предизвикателство към ендокринната, скелетно-мускулната и сърдечносъдовата система, към метаболизма, към интелекта, към волята... към мечтите. Но предизвикателствата щяха да бъдат познати под друго име, ако не можеха да бъдат преодолявани. Зак не знаеше това име. И цял живот газеше предизвикателства едно по едно и малко по малко. Лекарите невинаги са прави. Зак не само се научи да ходи и да говори, но разви интелекта си, координацията си, дори чувството си за хумор. Стана първият ученик със синдром на Даун в града си, който е завършил гимназия редом с останалите ученици. Намери си работа в местния киносалон, за да стане още по-независим. Започна да учи актьорско майсторство и да участва успешно в поредица от аматьорски пиеси. Запомняше безпогрешно репликите си и влагаше част от колоритния си характер във всяка от своите роли.

Понеже хората със синдром на Даун споделят редица външни белези, е много лесно да направим кардиналната грешка да се отнасяме към тях като към една и съща личност. А те са толкова различни и самобитни, колкото всеки друг човек. И като всеки друг човек те имат своя собствен манталитет, свои собствени качества, слабости, въжделения и надежди. Зак бе напълно сериозен, когато каза на на Тайлър и Майк, че иска да бъде кинозвезда. И когато те се опитаха по възможно най-дипломатичния начин да му обяснят, че това е нереална цел, той просто им каза: „Тогава вие напишете и режисирайте филм и аз ще бъда неговата звезда“.

Вдъхновени от неговия непоклатим оптимизъм, двамата бездомници се хванали за работа и въпреки че нямали никакъв опит в тази сфера, написали сценарий за филм. Те самите твърдят, че сюжетът пристигнал от чистото излъчване на самия Зак – от неговата аура. Тайлър и Майк нямали агент и мениджър, не познавали никого, не притежавали връзки в Холивуд и естествено, никой не искал дори да прочете техния скромен сценарий, в който отгоре на всичко пишело, че главната роля може да бъде поверена единствено на един конкретен човек на име Зак, който има синдром на Даун. Междувременно финансовото им състояние вече било напълно окаяно. Тайлър си спомня, че се хранел с по едно малко късче пилешко месо, половин картоф и една лъжица масло на ден. От време на време Майк се приютявал при него в палатката. Нещата изглеждали все по-отчайващи, а мечтата им обречена. И тогава на помощ дошла самата Вселена, дегизирана като... инстаграм.

Актьорът Джош Бролин е сред холивудската потомствена аристокрация и в последните години филмите, в които участва, са натрупали многомилиардни приходи. Един от персонажите му е злодеят Танос, който в желанието си да възстанови баланса във Вселената изпепелява половината живот в нея. Въпросният филм „Отмъстителите: Война без край“ е натрупал повече от два милиарда долара приходи. Но въпреки успеха, славата и богатството нещо изтезава съвестта на легендарния актьор. Нещо не му дава покой. Кой знае – може би е било нещо в личния му живот, или нещо в новините, или дори сюжетът на собствения му филм. На 31 декември 2015 година Джош Бролин оповести в инстаграм, че целта му през идващата 2016-а е да се отблагодари по някакъв начин за всичко, което е получил от съдбата – да направи нещо хубаво за някого. Тайлър и Майк прочели поста и веднага написали коментар: „Ние имаме нужда от помощ. Живеем в палатка и се опитваме да направим единствен по рода си филм“.

Джош им отговорил след десет минути: „Искам да ви помогна. Искам да прочета сценария ви“.

Пленен от мечтата им, Бролин се развихрил, използвайки влиянието и връзките си, за да отвори врати, които преди това били категорично затръшвани под носовете им. Благодарение на Джош филмът се сдобил с продуценти, финансиране от малко независимо студио, с легендарния оператор Найджъл Блък и с шепа великолепни актьори, между които Брус Дърн, Томас Хейдън Чърч и Дакота Джонсън в главната женска роля. Липсвал им само човек, който да се превъплъти във втория основен герой.

По това време Шая Лабъф беше в състояние на много тежка криза, за която вече стана дума в началото. Честно казано, ми беше мъчно за него. Не исках да го съдя, защото усещах, че демоните, които го изтезават, пристигат от място, което ние не можем да видим. Имаше нещо в неговото саморазрушение, което звучеше като зов за помощ. Действително, оказа се, че Шая е преживял кошмарни неща в детството си, а на десетгодишна възраст е станал свидетел на нещо толкова ужасно, че не желая дори да говоря за него. По-късно травмата от това събитие бе идентифицирана като основна причина за психическия му срив, който се разигра в продължение на няколко години пред целия свят.

Сценарият на Тайлър и Майк някак си стигна до него в малка колиба в Лапландия, където се бе изолирал, за да живее напълно сам в продължение на месец.

Шая усети, че на всяка цена трябва да бъде част от този филм. Че сценарият не го е открил случайно сред горите на Финландия. И ето, че Тайлър и Майк имаха точно необходимия човек за втората главна роля и снимките. Казват, че Шая Лабъф и Зак Готсаген са усетили силна връзка помежду си от момента, в който са се видели за пръв път на задната седалка на минивaн на път за Савана, щата Джорджия, където трябвало да снимат. Говорили дълго и за какво ли не. Шая сподели пред „Гардиън“, че бил обезоръжен от искреността на Зак. В един момент държали ръцете си. „Представяш ли си – казва Шая, – двама възрастни мъже се държат за ръце. Виж какво обаче – не знам дали си обърнал внимание на ръцете на Зак, ама този човек има най-красивите ръце и както ги държах в дланите си, те някак си прогониха целия страх в душата ми.“

По време на снимките казват, че двамата били като братя и се разбирали без думи. „Знаех, че в този филм – спомня си Шая – Зак ще бъде водещият китарист, а аз неговата бас китара. В този проект нямаше да има сигурност и безопасност, така както няма абсолютна безопасност в скока с парашут. В този филм човек трябваше да се самозапали и да гори.“

Интересно е, че всички хора, които са работили със Зак, в даден момент напълно забравят, че има синдром на Даун. Дакота Джонсън също била покорена от него. „Преди да работя със Зак – заяви актрисата пред „ЛА Таймс“, – аз бях започнала да ставам самотница целенасочено – беше нещо като защитен механизъм. Начинът, по който Зак подхожда и към актьорството, и към живота, е напълно безкористен. Той не съди хората, не ги критикува и преценява. Той не сравнява себе си с другите и не иска да ги подчинява на някакви условия. Той просто те приема безрезервно – това е най-могъщата проява на човещина, която съм виждала. Любимата ми сцена с него беше, когато танцувахме под нощното небе върху сал, който се носеше надолу по течението на реката. Този момент беше като звезден прах – абсолютно вълшебство!“

Но по средата на снимките неочакван инцидент докара филма до самия ръб на провала. На 8 юли 2017 г. в четири часа сутринта Шая Лабъф бе арестуван в Савана, Джорджия, поради поредното пиянско изстъпление, нарушаване на обществения ред и конфронтация с полицията. Това беше шестият арест в живота му. Поради скромния бюджет на филма и ограниченото време за снимки не беше ясно дали амбициозният проект не е изправен пред катастрофален край. Никой не знаеше кога Шая ще бъде освободен и дали въобще е в състояние да продължи работа.

Когато най-после се върнал на снимачната площадка, Зак застанал срещу него и го погледнал право в очите: „Виж какво, Шая – може на теб самия да не ти пука, но аз имам един шанс. Това е моята голяма мечта. Моля те, не я проваляй“.

Лабъф не можел да го погледне в очите и искал да потъне в земята от вина и срам. Двамата плакали. В този момент Шая взел решение, което му връчило ново начало и поне засега е насочило живота му в друга посока. Обещал на приятеля си да не пие, докато не свършат снимките. Оттогава са минали повече от две години, а Шая все още не е близвал капка алкохол. „Зак спаси живота ми. Той буквално спаси живота ми – заяви наскоро Лабъф. – С него съм в състояние да водя дълбоки разговори, които не мога да проведа с никого другиго. В тях той ми казва неща, в които не бих се вслушал, ако бяха изречени от някого другиго.“

На 17 август тази година се качих на колата и отпътувах за град Топика. Отивах да гледам филм със странното име Peanut Butter Falcon („Фъстъчено-масленият сокол“), тъй като нито едно от кината в моя град не го бе включило в програмата си. Въпреки че знаех в най-малки подробности историята около неговото създаване, някак си бях успял да се опазя от каквато и да било информация около самата фабула на филма. Това, от което не бях успял да се предпазя, бяха съмненията. Съмнения за това дали двама бездомни младежи, които никога не са писали и режисирали, са успели да направят нещо стойностно; за това дали един мечтател със синдром на Даун е съумял да се вживее убедително в ролята си; за това дали една съсипана, алкохолизирана бивша звезда е съумяла да надрасне разрухата си.

Но още от първите минути съмненията ми се разпиляха в нищото, сякаш поразени от самия Танос. Не казвам, че творбата е шедьовър, но със сигурност знам, че точно такъв филм не бях гледал. Нищо не се превърна от шевролет Камаро в огромен робот. Никой не ритна никого по главата на покрива на движещ се с двеста километра в час влак. Никой не пристигна от зловеща екзопланета, за да нокаутира човека паяк. Никога няма да има втора, трета, четвърта, пета и шеста серия. Гледах филма и усещах колебливия валс на сълзите в очите си. Кожата ми започна да настръхва. Започнах да разбирам точно защо Шая е искал да участва в него. Няма да ви разказвам подробности от сюжета, защото искам да го гледате. Но мога да ви кажа, че на големия екран той е взимащо дъха визуално преживяване, в което пейзажите са едно от главните действащи лица, и въпреки че на повърхността става дума за едно откачено, невероятно приключение, истината е, че филмът някак си е попил в себе си смисъла на мечтите, от които е направен. Зак Готсаген играеше герой на име... Зак. Той бягаше... бягаше от предразсъдъци и стереотипи. От миопията на понижените очаквания, срещу които се е борил цял живот. Шая играеше мъж на име Тайлър, който също бягаше... от демоните си, от грешките, от миналото. Носеха се двамата по своенравните ръкави на реката на живота в преследване на една привидно безумна мечта. Единият ѝ вярваше безпрекословно, защото беше чист. Другият искаше да ѝ повярва, за да се пречисти. Чудех се, доколко филмът е отражение на действителността и доколко действителността е отражение на филма.

Не помръднах от седалката дълго след последния кадър. Шепата смълчани зрители се разпиляха навън из нощните улици на Топика, но аз останах в тъмния киносалон насаме с мислите си, които сякаш се стелеха по екрана заедно с надписите. Ето, казах си, това е един скромен филм, направен за жълти стотинки според тукашните стандарти. Вярно е, че промени завинаги живота на своите създатели, но какво ли ще бъде наследството му?

За него няма да има оскари и бляскави премиери. Няма да направи сто милиона долара и едва ли ще бъде видян от много хора. Но този малък филм има толкова голяма история. Толкова много искрени и важни внушения. Това е филм за самия живот. За неговите перипетии. За грешките и цената на тяхното изкупление. За любовта. За приятелството. И преди всичко за още нещо, което се спотайва в най-очевидната метафора на филма. Тя се движи като нишка през целия филм, за да кулминира в края му. Метафората за силата, която е в състояние да пристигне там, където никой никога не я е очаквал. Силата на мечтите. Тези мечти, които са толкова безумни, че в тях могат да повярват само най-стойностните хора. Такива мечти не са просто дръзки. Те са арогантни, очарователно самоуверени, дори нахални. Това е филм за непоквареното нахалство на мечтите. Всеки човек трябва да има поне една такава мечта – тя ни вдъхва смисъл дори тогава, когато сме изгубени, обезверени, бездомни, гладни и отчаяни. Точно днес, в епохата на цинизъм, социопатия, омраза и поляризация са ни необходими филми като този. Приказки за добрината, които ни обединяват като хора и които са в противовес на онези сили, които имат полза от това да бъдем разделени.

Никой не знае защо на този свят от време на време се ражда дете с една хромозома в повече. Може би за да ни научи да се доверим на мечтателя в себе си и да ни помогне да открием баланса в собствената си Вселена. И докато седях там, в полутъмния салон, си обещах, преди да е изтекла годината, да разкажа тази история и да препоръчам филма на всички хора, които обичам и на които държа. Ако сте стигнали дотук, това означава, че и вие сте сред тези хора. И отдавна носите синдрома на мечтателя във всяка своя клетка.

Не знам колко време беше минало от края на филма, но аз все още седях като статуята на Славейкови, унесен в мислите си. Надписите вече бяха изтлели върху бледия екран, когато се появи киноразпоредителят и ме изгледа озадачен. Беше младо момче с бейзболна шапка и метла в ръцете. Беше дошъл да измете и пуканките, и мен от киносалона. Ето, казах си, това е един киноразпоредител с четиресет и шест хромозоми. Чудя се дали е гледал филма и дали знае, че Зак Готсаген също е киноразпоредител. Дали и у него, скрита някъде дълбоко, не вдишва и издишва въздуха си поне една откачена, нахална мечта. „Филмът свърши“, каза момчето. „Кой знае – отвърнах му, изправяйки се. – Може и така да е... а може би едва сега започва...“

Източници: