От сърце

"Късно е, либе, за китка, месечинка си залезе, а петли не са попели - време е сега потайно, грозна, невярна полунощ;"

Късно е за пробуждане. Късно е за този текст. Винаги е твърде късно.

Вървя по улиците на малък град в Северозападна България. Родният ми град. Той си има име, но то не е важно в случая. Не защото не се гордея с него. А защото това може да е всеки един град в тази част на страната. Обяд е. Улиците са пусти. Не се виждат коли. Оглеждам се на пешеходната пътека (по навик). Минава единствено един дядо с колело. Колелетата винаги са били предпочитан начин за придвижване по тези места. Откакто се помня. Откакто свят светува. Не защото хората тук са еко. Не защото искат да спасят планетата. Не защото така е модерно. Просто защото им е по-удобно.

Отивам на фризьор. Не живея тук повече от 13 години. Но има неща, които не бих си направила труда да търся другаде. Не защото така съм свикнала. Не защото така е по-лесно. Просто защото искам да запазя, каквото имам. По същата причина всеки път, когато си идвам (вече все по-рядко), купувам (ненужни) продукти от местните магазини. Не защото е по-евтино. Не защото не мога да ги намеря другаде. А защото искам да чувствам, че помагам. Дори да знам, че заблуждавам единствено себе си.

***

Малък град накрай света. Обезлюдени улици. Намаляващо на брой население. Още помня, когато бях в Прогимназията (да, такъв вид училище още съществува по тези места и не, не е същото като СОУ), учеха ни, че града ни има 20 хиляди жители. Сега дори не са 15 хиляди. По-лошото е, че и 10 може да не са.

Разрушени къщи. Празни кафенета. Бездомни кучета. Магазини "Всичко по 1 лев". Бедни възрастни. Безработни млади. Проспериращи хора с джипове, които се броят на пръстите на ръцете ми, но доходът им в пъти надхвърля този на околните села. Ненужно читалище. Нефункционираща библиотека. Няма кино. И театър няма. Въздухът мирише на пролет. Или поне би трябвало. Но мирише на отчаяние.

И преди ръцете ми окончателно да откажат да пишат по-натам, искам да ти разкажа за една друга Северозападна България. Защото това не е моят роден град. Това не е мястото, където живее семейството ми. Това е създалата се ситуация. Това не може да е реалността. Или аз отказвам да го повярвам.

***

Малък град накрай света. Засмени хора. Всички се поздравяват, защото се познават. Бабите си разменят разсад през оградите. И съвети за борба с колорадския бръмбар. Дядовците играят карти в „кафенето“. Или поливат двора. Децата чертаят "Дама" на улицата, а вечер играят на криеница. В магазините можеш да купиш всичко на версия и да платиш, когато имаш възможност – записан си в тефтера.

Хората си помагат. Всеки споделя преживяванията си. Майките с колички се срещат на централния площад. В понеделник всички ходят на пазар. А там има всичко – фенерчета, винтчета, анцузи, обувки, плодове и зеленчуци, живи пилета, играчки, сезал. Купуват яйца от съседа, защото му продават домати. Лекарят идва у тях без да обяснява нищо за Здравната каса. Пенсията се носи от дъщерята на съседката. Понякога има представления в Културния дом. Децата ходят заедно на училище. И ядат закуски от лавката в голямото междучасие.

Всичко това е реалност. Лицата на Северозападна България ме гледат от прозорците. Тъгата и радостта още живеят там, хванати ръка за ръка. Добри приятелки. Надеждата и мизерията. Хубавото и лошото. И аз, затворена в моя балон наречен СТОЛИЦА, забравям затова, че Северозапада има СТО ЛИЦА. Лицата на бабите и дядовците, на младите и старите, на майките и бащите, на братята и сестрите, на бедните и богатите, на работещите и безработните, на отчаяните и благодарните. Лицата на живите. И на тези преди тях.

Едно от тези лица съм аз. Играла съм и съм се смяла. Живяла съм. И съм продължила напред. Все по-рядко обърнала поглед към миналото, защото не отивам в тази посока. Не се връщам назад. И така те останаха там. Лицата на родния ми дом. Борещи се. За мен. За нас. За това да ги има и утре.