Няколко века назад
Съботата след Малка Богородица. Седмицата, която всички българи обичащи фолклора чакат цяла година. За три дни на територията на местността Добромерица, село Жеравна в една скромна борова горичка се провежда за поредна година Фестивалът на народната носия.
Всяка година гората край Жеравна побира хиляди българи дошли, за да използват машината на времето, която ансамбъл „Българе“ създаде преди 8 години с първото издание на този фестивал и се връщат няколко века назад, когато носията е била официалното облекло на българина, а народните ритми неизменна част от ежедневието им. Честно да си призная, за първи път, когато посетих фестивала преди 5 години не вярвах да има много хора. Все пак в днешно време кой ще замени лъскавите рокли с вълнен сукман и бяла риза, а модерните шапки с калпак? Но жестоко се заблуждавах. Обвиняваме българският народ, че е предал традициите си, че е загърбил корените си и потулил фолклора, но това съвсем не е вярно. Това, което видях тогава и всяка година по това време са млади хора, които от сутрин до вечер танцуват под звуците на тъпана и гайдата, но не просто движат краката и ръцете си - всички, които присъстват на фестивала, танцуват с цялото си сърце. А относно носиите? Всеки един беше положил старание ризата му да е излгадена, пендарите да са най-лъскавите, китката в косата - най-голямата. Гордост и превъзбуденост. Това се четеше в полгедите на млади и стари.
Когато влезеш в гората, илизаш от реалността. Всичко около теб придобива по-наситен цвят, звукът сякаш се усилва петорно, чуваш всеки удар на тъпана, звънкия смях на децата и момите. Пъстрите цветове на носиите са толкова пленяващи, че не можеш да откъснеш поглед. Раменете ти започват да се подрусват в ритъм, а краката ти те отвеждат директно на сцената. А там! Там всичко се случва сякаш забавено, за да можеш да огледаш всички, да отвърнеш на всяка една усмивка изпратена ти от някого на хорото, да се насладиш на хармонията, която обединява всички танцуващи. И така хоро се върти, а хората хванати на него стават все повече и повече. Умора няма, танцуваш ли танцуваш, а тялото ти те следва.
Сърдити и начумерени няма, а дори и да се намери някой такъв, носията има някаква специална способност, която те прави красив, въпреки сърдития ти поглед. Всички са оставили проблемите и терзанията някъде другаде. Всеки се реди на опашки, за да опита чудния боб или сладкия етър, кафето на пясък и божествената баклава. Всички искат само едно - да опитат от всичко, да се хванат на всяко хоро, да си поговорят с всекиго, да се усмихнат на другите. Искат тези три дни да изживеят всеки един момент и да получат заряд, който ще ги държи до другата година.
Вечер фестивалът се разгръща в друга светлина. Нестинари извършват ритуала си пред хиляди любопитни погледи, а жаравата, по която те стъпват смело проблясва в мрака и омагьосва още повече наблюдаващите. Нещото, което ги изважда от унеса им е огънят висок десекти метри. И тогава всички тези хиляди сенки се затичават към него, от някъде започва музика и всичко се завърта, става едно размазано червеникаво петно, защото всички тези хора се хващат на поредното огромно хоро около величествения огън и окъпани от меката му светлина се потапят във вихрен танц. И хорото се върти, хората горят от емоции, точно както гори огъня до тях. Краката им нямат нужда от направление, никой не мисли, просто чувства, а душите им са в перфектен синхрон. От гората продължават да излизат сенки, които се хващат с усмивка на хорото. Ако човек стои някъде на високо и отдалеч наблюдава тази причудлива картина, може да я оприличи на митичните прикази за самодивите, които излизали вечер и цяла нощ танцували около огъня. От бързината, с която се върти хорото, от горещината, която излиза от огъня и телата на танцуващите и магията, която се стели сред краката им, около всички тях сякаш се образува мъгла, която ги скрива от всички онези, които не разбират приказката, която се разказва на тази поляна и бди над всички тези истински българи, танцуващи под звънкия глас на гайдата, чак до ранни зори.
Фестивалът на народната носия в Жеравна е доказателството, че във всеки един от нас се крие патриотизъм, родолюбие и любов към фолклора. Точно тези фестивали и събори са местата, които ни дават надежда, които ни напомнят колко е хубаво българското и какво съкровище е фолклорът ни. Никъде по света няма да чуете музикалните рзмери, от които се състои българският фолклор, никъде няма да видите кръшните хора, които се вият по поляните и носиите, ушити във всякакви цветове. Трябва да се борим за този дар и да го пазим вечно, защото той е нашето бъдеще.
Диляна Цонева
Благодарим на Асен Великов за предоставените снимки
