От сърце

Ще си позволя да представя Милка (или Boliarkabg), защото тя не го е направила. Когато видях CV-то ѝ сред останалите в пощата си много се развълнувах. Беше се представила скромно - определено не отговаряше на текста, който прочетох (и който ужасно много ми хареса!). Радвам се, че в екипа на Успелите има всякакви хора - на различна възраст, пол, с различни занимания и интереси, от различни градове, дори и живеещи в други държави. Разнообразието е това, което ни прави парченцата от пъзела, които, на пръв поглед толкова различни, се допълват идеално. Няма да крия, че за мен Милка е едно от най-интересните нови попълнения към шареното ни семейство - обичам изречения писани със сърце, нали точно затова е рубриката От сърце! Е, Милка е нейното олицетворение (поне за мен). Виж първия ѝ текст при нас и ще разбереш защо. 

Десислава Иванова,
Главен редактор

Хубаво време е днес. Прохладен есенен ден. Дошла съм за ден-два да нагледам бащината къща. Празна е, баща ни дойде в града, при нас. Много е стар, не е сам да седи в почти безлюдната махала. Мятам плътна блуза на лакът, зървам подпряна на стената една от многобройните таткови тояжки. Вземам я в ръка, ей така, да е с мене. Ще сляза към долната чешма, покрай имота на баба и дядо, ще прекося дерето, ще се изкатеря по Чуката.

Обичам ранната есен. Тиха, топла, ласкава. Тревите зажълтели и полегнали. Дърветата тихо шумолят. Последни приказки разменят със своите листа. Скоро вятърът ще ги зарони едно по едно и ще полетят към земята. Бавно природата се успокоява.

С наслаждение и тиха тъга минавам по улиците на детството ми. Постоявам край поставите на Долната чешма, после преминавам дерето по наредените като броеница, нарочно турени там камъни. Когато бях малка винаги стъпвах насред водата, все не уцелвах някой камък. После плачех от яд и дълго шляпах с мокрия си сандал. Заизкачвам се по гърба на Чуката, като все се обръщам назад да видя старата махала, Ветите лозя, Крушака, звезденския път. Стъпкана от нозете ми мащерка разнася уханието си и докосва сърцето ми. Докато стигна на челото горе, цялото ми детство минава край мене. Млади и стари от махалата, много от тях отдавна отишли си от този свят.

Спирам за малка почивка вече на върха. Зад мене е цялата махала Жевезлика, високите поляни, които я обграждат, зад тях тъмнеят мешовите гори. За съжаление прорязани от безумни сечища. Напред по гръбнака на Чуката се редят къщици, отдавна безлюдни. Тревясала улица с ниско растяща трева ме примамва да тръгна край тях. Долу в ниското бучи дерето и бърза за срещата си с Черни Лом. Спирам пред къщичките, мъча се да си спомня хората, живели в тях. Някои са запустели отдавна, други носят леки следи от човешка дейност.

Поспирам пред измазана в жълто къщица с дървена портичка. Огромна стара черница до пейката, все още неизгнила, чака някой да приседне под сянката ѝ. Полека пред мене изплуват образите на старците, които съм запомнила на тая пейка. Баба Мария Даменца и дядо Дамян. Имали дъщеря, Бонка, но нея не познавам. Още когато бях малка знаех, че тя заминала по градищата, учила и повече никога не се върнала. Дори да нагледа старците не идела. Одумваха я с въздишка хората. Пренасям се в миналото и не усещам как захладнява, задухва някакъв странен, тънък ветрец. Намятам блузката, хващам по-здраво тояжката и се приготвям да се връщам.

Дочувам нечии стъпки зад вратичката на къщата. Помислих, че някой е купил този дом. Живот има. Проскърцва, потътря се и се отваря бавничко портичката. Не мога да повярвам на очите си. На прага, подпряна на тояжка, стои баба Даменца. Припознавам се, не е истина! Та тя трябва да е над стогодишна! Щом баща ми е над 80, нейната дъщеря му е съученичка! Пристъпя старата жена напред, подпира се и присяда на пейката. Забрадена по бабешки, с тъмнокафява голяма кърпа, така както се носеха старите жени, дошли от Балкана. Облечена в същият цвят домашно тъкана вълнена пола и памучна, черна на бели капки дрешка. Дебело елече от кафява вълна на гърба ѝ, а краката ѝ обути в същия цвят вълнени чорапи.

Втъква кърпата отстрани край бузите си, прибира я хубаво, вдига очи и ме поглежда. Аз стоя замръзнала, с отворени уста. Не знаех, че е жива тая жена. Как се справя сама? Сигурно социалните ѝ помагат. Бях чула от татко, че дъщеря ѝ отдавна е починала. Помня и смъртта на дядо Дамян.

Усетих погледа ѝ върху себе си. Внимателен, ясно син, проникващ.

­- Кое дѐти си ти, ба? – трепвам, пита ме, говори ми с ясен и доста силен глас.

Казвам ѝ коя съм, заприказвахме се. Питам я какво прави сама, как се оправя. Тя не отговаря на въпросите ми, повече пита мен за това-онова. Пита ме какъв е животът сега. Как живеят младите. Разказвам ѝ. Явно няма много посетители, а и тя едва ли може да излиза из селото. Чуката е малко отделена махала, дерето долу в ниското я прави трудно достъпна. Разказвам ѝ, а тя внимателно ме гледа в очите. Потрепервам от погледа ѝ, но нещо не ми дава да спра да говоря. Когато ѝ разказах за днешния ден се оглеждам наоколо. Беше минало явно много време, защото вече се здрачава, а оня ветрец не спира.

- Добре, баби, - надига се старата жена от пейката - видях те, похортувахме. Аз съм си дошла да нагледам къщата. Правя го понякога, да не запустява.

„Сигурно е в някой старчески дом - си мисля - а вероятно придружителката ѝ е още в къщата.“ Оглеждам се, но не виждам кола наоколо. С какво ли са дошли и защо са ѝ позволили да ходи така облечена. Пък и кой ли може да я накара да облече други дрехи - жена отпреди век и нещо. Стряскам се от гласа ѝ:

- Някога стара жена от нашия Балкан ми каза едно нещо, баби. То важеше за нас, важи и за вас. Чувай. Тогава тръгвахме от Балкана към полето, днес младите тръгвате от българско по света. Такива са времената, уж различни, ма едни и същи. Старата балканджийка ми рече тогиз да не се възгищисваме, да вървим напред.

Българинът затуй го е създал Господ в стари времена. Да оди по земята, да разнася доброто и познанието. Да не се спира на едно място. Да оставя семето си и да продължава напред. Да опложда цялата Земя с туй, дето Господ го е научил. Додат ли трудни времена, да не се предава, да не са спира, пак да върви. Малка държава сме, но народът ни не свършва никогиш. Има от него за целия свят, за цялата Земя.

Не се кахърете, баби, няма да са свършим. Ще има да отидат, ще има и да останат. Където има български кости в земята, там българско не свършва. Заповни го туй нещо! Рекох ти, айде сега да тръгвам, че бая са помаях. Хубаво, че тръгна по Чуката, да те видя. Да ти река. Ти си от определените тука да останат. Тука Душата ти е орисана. Тука каквото знаеш, ще даваш, тука българското ще крепиш.

Гледам я, мисля върху думите ѝ, кънтят в главата ми, а тя вече е станала от пейката. Придърпва вратичката, тръгва по улицата с твърда стъпка, почти без да се подпира с тояжката си. След няколко стъпки не я виждам. Изчезна! Просто се разтвори във въздуха. Мисля, че подлудявам. Наоколо разсветлява, вятърът е спрял, топло е, тихо и есенно. Поглеждам към къщицата. Нищо. Празна къща. Поглеждам в посоката на баба Даменца – нищо. Пуста улица се вижда до края на редицата къщи. Студена пот е избила по челото ми. Слънцето ми помахва с последен лъч и се скрива зад дърветата. Слиза на Запад. Бързо тръгвам по старата пътека, която едва личи сред есенната трева. Надолу.

Сън или какво беше това? Може би послание от старите балканджии, слезли някога и се заселили тук? Останало да витае в махалата над Чуката - най-странното и магично място в селото. Техният неспокоен Дух иска да знае, че ние продължаваме определеното ни? Те са тръгнали някога от Балкана към полето, после ние тръгнахме от селото към градовете, днес децата ни тръгват по света. Българско остава тука, в на вид запустялата българска Земя. Може би получих посланието на Българина? Може би….

Автор: Boliarkabg

Снимка: Пролет Трифонова