От сърце

Всеки знае поверието за падащите звезди, които сбъдват желания. Е, на 11-и и 12-и август небосводът беше платното на един наш много любим художник – метеоритния дъжд. Красотата на небето беше уважена от десетки хора, които се събраха около хижа „Момина скала“.

Метеоритният дъжд не беше единственото необикновено нещо в планината вечерта на 11-и. Станахме свидетели и на задръстване от десетки коли, чиито шофьори целеустремено се качваха към звездите.

Докато слизаха от автомобилите си, хората сякаш не бяха в планината, а по-скоро вървяха по "Витошка" през уикенда. Толкова населено беше.

Когато стигаше до поляната, човек непременно усещаше „уханието“ на скара вместо чистия въздух на планината, а димът се носеше из по-голямата част от екрана тази вечер, а именно небето. Като стъпваше все по-навътре, към центъра на поляната, всеки се превръщаше в част от огромна тълпа лагеруващи. Оглеждаш се и виждаш ту палатка, ту спален чувал, ту зъзнещи съгледвачи на звезди.

Добре, засега си представяте глъч. Но в този глъч имаше нещо много красиво. Може би бяха множеството наклонени глави, търсещи в небето своето желание. Може би красотата идваше от смеховете, които се чуваха от всички стани.

Те не са признак на спокойствието, което човек търси в планината, но са признак на живот, който все по-рядко срещаме в големия град, пълен с навъсени хора. Обаянието на вечерта се носеше из въздуха посредством нотите на китара, чиято песен тръгваше от запаления в центъра лагерен огън.

Бири и цигари замърсяваха атмосферата, но щастливите хора (кой от небесния свод, кой от промила алкохол в кръвта си) бяха самата атмосфера. А студеният планински въздух караше всички да се сгушат близо един до друг.

Това беше някак зъзнещо омайно. Гръб в гръб, тяло в тяло, така индивидът се превръщаше в едно цяло с близките си, които споделяха стремежа му да види някое от желанията си в небето.

А небосводът… Той бе като тъмно платно с безброй искрици надежди, пръснати по него. Всяка светлинка сякаш бе един от хората на поляната, която като огледало гледаше надолу към него.

Ние гледахме звездите и те гледаха нас. Какво по-красиво нещо има освен погледите на влюбените? Е, това бяха очите на любовта, изрисувани с блещукащи боички по небесното платно.

Всеки очакваше още със сядането върху студената трева да види падаща звезда. Но дори за това трябваше труд. Трябваше да се вгледаш, да усетиш разширяването на зениците си или по-скоро да изчакаш сигнала на желанието ти да достигне до твоята падаща звезда.

И точно тя да го изпрати с огнената си опашка до съдбата ти.

Но не става точно така. Когато видиш падаща звезда, рядко е очаквано, понякога дори не мислиш за желанието си, дори още не си го намислил, както стана лично при мен. Просто я виждаш, когато съзнанието ти е освободено от „искам“. Тя се показва, когато усетиш своето „искам“. Точно тогава желанието се превръща в отложена реалност, а делото на падащата частица от вселената е изпълнено.

Но представете си се в тази голяма тълпа отново, вперили поглед в небето, мислейки си „искам…“, но заслушани в чуждите разговори, разсеяни от чуждите смехове. И в един момент зениците ви се разширяват, а ушите ви заглъхват иии…

Ето я, ярка бърза, едва доловима с поглед звезда прокарва опашката си през небосвода. И едно бурно общо възклицание на цялата тълпа (в което си се включил и ти, незнайно как и кога) изпълва и твоето сърце, и това на угасналата вече светлина на желанието.

Този момент, това възклицание беше неколкократно повторено през нощните часове. Студът замрази телата ни, но сетивата ни бяха изпълнени с енергия от топлината на звездите и диханията на хората около нас. Звездите оставиха следа в небето, а тази вечер остави следа в душите ни.

Ако желаете да посетите магическото място около хижата „Момина скала“, това са координатите: N 42˚ 37’ 23.1”  E23˚ 15’ 04.0”. А ако желаете на пресъздадете вечерта, това са нейните: N небе˚ изрисувано’ с желания“  E земя˚, приютила художниците’ на желания“

Дано тези координати ви помогнат да откриете двете – и мястото, и момента. Заслужава си.