На заем от...

В рубриката на Успелите – На заем от – всяка седмица ще може да четете най-добрите текстове на лайфстайл журналиста и автор Елена Колева, които през годините са излизали на страниците на различни български списания. Още за авторката и нейните текстове може да намерите в блога ѝ wordpark.org. 

Тази история започва и свършва в слабините на града. Там, където една жена поставя дявола на колене и му позволява да свъши в нея. Там, където страстта прави аборт от поуката и повече не я среща по стълбите.

Но понякога стълбите, по които слизаме, водят нагоре... Тъкмо затова беше толкова трудно да се влезе и толкова лесно да се излезе. Избутвам вратата на мазето и изкашлям парата. Искам за избягам възможно най-бързо от тази жена. Да се хвърля от моста на старото й тяло и да падна обратно в реката на изгладнелите като пирани илюзии. Илюзията, че красотата е евкалиптово дърво. Илюзията, че младостта е сингулярност в черна дупка. Илюзията, че мъжете винаги ще бъдат мои сенки – от пладне до залез. И че слънцето ще ме огрява винаги под един и същи ъгъл.

„Свети Мина ме наказва. Плащам си всеки ден, всеки час...“ – връща ме гласът от долу. Бях секундант в дуела между ангелите и демоните и не можех да си тръгна... Евгения стои полугола пред Мина, покровителя на семейството, забит с пирон в ронливата мазилка. „Ангелите заслужават да умрат! Точно тук, в дома ти през последните трийсет години. В абонатната на тази достолепна кооперация на улица „Московска“!“ Взима маркуча с полувряла вода и полива краката си – две омаломощени безформени риби. После хвърля храна на тринайсетте котки и продължава с хрипкав глас: „Веднъж оставих майка си с пневмония вкъщи. Хункнах навън подир живота, следвайки познатия пулс между краката си. На третия ден се върнах, а тя беше мъртва...“.

EROTIC DREAMS (sex version) from Irina Semenova on Vimeo.

Страстта не пита какво ще стане утре. Тя минава през огъня без противопожарно одеало, а после вдига наздравици от ада. Ето какво й казвам. Казвам й, че върху нея разумът винаги ще изглежда като дрипа. И че нито френският колеж на „Леге“, нито френската филология и историята са имали силата да я отклонят от черния път на страстта. Тя може и да става за учител, но е ужасен ученик... „Животът ми даваше възможности, а аз нарочно дерайлирах от тях. Предпочитах да се любя по цял ден и смятах, че ако познавам собственото си тяло, познавам целия свят. Докато аз скитах, моят съпруг, Александър Фол, правеше любов с историята и с Тракия. Щеше да стане голям, да пие кафето си с Людмила Живкова, да носи ордени и медали. Аз носех просто ордена на еднодневната страст...“

Намирам се в град в стил късна разруха, от който няма излаз към младостта. Вървя по красиви сексуални руини. Лежа на пружиниращия й гръден кош и я слушам, докато изгревът подмокря небето. Поглеждам към старата шевна машина Кьохлер до стената, откачам един ремък от крачното колело и я прекъсвам: „Нали Александър Фол не ти е бил истински съпруг? Сключили сте брак само за да затвориш очите на майка си. Тя нямаше да го приеме в дома си, ако знаеше, че се жениш, за да помогнеш на кариерата му...“ Евгения поема дъх: „Бяхме състуденти по история. Денонощно заедно... Беше по-малък от мен, на деветнайсет и току-що бе спечелил ананоимния конкурс на Кеймбридж. Знаех, че като се оженим и заживее у нас в „Хаджи Димитър“, ще му осигуря и времето, и спокойствоието да стане академик. Но това не променяше факта, че сме съпруг и съпруга.“

Зад завесата на брака Фол учи историята на стария свят, а в почивките пише курсовите работи на Евгения и останалите от компанията. Тя пък живее contre-jour – във вечна нощ с халка на пръста. „Дори свекърва ми не знаеше, че с Фол никога не бяхме правили любов. Беше ми купила вана, от тия металните. Смяташе, че не мога да забременея. Когато с Фол се развеждахме, ме заставиха да изтъкна именно тази причина за развода. Бяхме така щастливи с Александър, че бракоразводните адвокати попитаха дали не им се подиграваме. Накрая все пак го изрекох: „Не мога да имам деца!“. Никой в онази зала, освен аз и Фол, не знаеше, че имам 33 аборта и нито един от него. Никой не предполагаше, че не желая семейство и еснафски живот. Че всичко, което искам, са мъжете отвъд собствения ми хастар.“

Hot Night from Mashie Alam on Vimeo.

Не, тя не искаше да свърши като оплодена сьомга. Оплодените сьомги хвърляха хайвера си и умираха, а тя трябваше да живее. Докато навън се развиделява, в скулите й нахлува розова кръв. Сякаш някой заблуден вятър бе довял от меланиновите зрънца на младостта обратно в пустинната степ на кожата й. „Бях скитница. Номад, заченат в оргазма на света. С душа на хамелеон и змия вместо линия на живота. Нямаше мъж, който да пожелая и да не ме чука до края на нощта. Всеки път бях с различен и нито един от тях не ме нарече курва. А мъжете бяха моята болест, моята чума и моят морфин. Знаеш ли какво се случваше с мен, когато видех някой наистина хубав? Сърцето ми слизаше в слабините и започваше да бие като боздуган. Като че ли някой освещаваше величествена камбанария...“

А любовта? Тя е копелето на страстта. Знаете ли защо жени като Евгения никога не се влюбват? Прекалено са заети да обичат целия свят. Пък и за да ги уцелиш в сърцето, трябва да свалиш мерника си доста по-надолу... Веднъж почти се случва. Един директор на предприятие с ей такъв гръден кош наема семейната им работилница в „Хаджи Димитър“... Ръката му е косачка, която вършее сетивата й и по някое време Жени се пита:„Това ли било любовта, дето плачат толкова?“. Е, майка й разбира, че е женен и я заплашва, че ще се отрови, ако не го остави. След поредния секс Жени изяжда главата на тази любов като женска богомолка. На сутринта дори не си я спомня... „Животът е странно нещо. Преспах с толкова мъже и винаги ги пусках да си отидат. Със Сашо дори не се бяхме докосвали, но той бе единственият, на когото се възхищавах. И за когото се сетих, когато един ден нагонът спря...“