#рЕмисия

Знаете ли, че живеем в информационно-филтриран мехур? Чуваме и виждаме само това, което ни позволят. Отвсякъде ни заливат със свинските опашки на Анита Мейзер, злощастията на Митьо Очите, с шока и ужаса, със злините, с лошото, със скандала. Всичко, което знаем е това, което виждаме по телевизията и това, което четем във Facebook.

Но ние не гледаме телевизия, ще кажете. Ние радио не слушаме, вестници не четем, интернет не ползваме. Ние сме достатъчно интелигентни, за да знаем по-добре. Повечко книги сме чели, попътували сме на запад, знаем си, че медиите са чисто и просто най-ефективният инструмент за манипулация на масите, знаем си го и сме над нещата.

Добре сме си ние, но колежката от офиса, приятелят във фитнеса и портиерът на блока се събуждат с Ани Цолова и си лягат с Ани Салич. Те вярват на думите, без да ги подлагат на съмнение, без да търсят причина и обяснение. Тъжни са, когато е подпалена къщата на някоя мутра, треперят за здравето на министър, просълзяват се от радост при появата на бебе панда в някои зоопарк, информират се напоително и винаги знаят какво става по света и у нас.

Журналистите не са това, което очакваме и определено не са това, което бяха. Източниците са съмнителни, ако въобще ги има, а “сензациите” са преувеличени, надути, изкривени, сълзливи, унизителни. Микрофоните буквално се навират в лицата на съсипани човешки същества, без особена следа от съпричастие. Важно е скандалът да тресе, а кучето да си лае.

И най-интересното е, че всичко това е напълно приемливо. Усещаме, че нещо не е наред, но някак си май е “в реда на нещата”. Безсилни сме да го променим, безполезно е да опитваме. С лекота приветстваме лошото, но трудно приемаме доброто. А пък хубавите неща ги има. Има ги навсякъде около нас. Случват се ежедневно. Някои са малки, някои са по-големи – иновативни идеи, успешни бизнес проекти, инициативи, медали, успехи, научни открития, археологически находки, силна човешка воля. Колко по-европейско щеше да бъде, ако обръщахме, хайде не на повечето, но поне еднакво внимание и на тях, наред с гадостите, без които не може.

Защо са ни нужни повече хубави новини ли? Защо ни е нужен баланс ли? Защото когато в офиса темата за любовните трепети и практики на леко зловеща, бивша претендентка за мисис свят, безапелационно измести факта, че Ивет Лалова се класира за финал в Рио, нещо в теб надава болезнен стон, хващаш се за главата и замлъкваш за минута в памет на една-две загубени ценности и няколко морални устои.

Стига ни, че ни показват само плявата, стига ни, че Facebook персонализира акаунта ни и виждаме само това, което смятат, че искаме да виждаме, стига ни, че валидираме нагласите си за света и чувствата към хората в живота ни според филмите, които гледаме, музиката, която слушаме, книгите, които четем. Стига ни, нали?

Затова скъпи читателю, новините ти влияят пряко дори да не ги гледаш, дори да не притежаваш телевизор. А за да спукаме мехура и да излезем извън него, трябва да сме заедно, да имаме глас и да направим така, че този глас да бъде чут...