Сцената

Най-напред отделяш пълнителя... Дърпаш назад презареждащата пластина и проверяваш, дали патронникът е празен....

- Много си мъжествен!- прошепна въздишайки младата жена и се погали, докато гледаше голото му тяло, по което всеки мускул завършваше с белег. Мъжът стоеше прав и неподвижен над нея. Очите му бяха далечни, а нейните искряха от Желанието. Беше облякла фланелката от алена коприна с огромната бяла десетка на гърба, същата с която той излизаше вече 6 години на препълнените като колизеуми стадиони и която никой друг от „Кардиналите” на Аризона не смееше да облече. Защото не се считаха за достойни…

…Снемаш задната част на цевната кутия... С рязък натиск напред на лоста…

Жените обичат да носят фланелките на своите мъже. Те казват, че го правят, за да запазят спомена за топлината и уханието на мъжа. Или искат неволно така, още малко да бъдат прегръщани…Мъжете не разбират. Те не биха облекли дрехите на своите приятелки…Мъжете не разбират, но им става приятно, когато ги мислят за силни.

…спускаш предпазителя на затвора в предно положение...

Жената плъзна ръце нагоре по бедрата на своя любим.

-Дай ми нежност!- мълвяха просещи устните й.

Гласът й достигна до него като довян от вятъра припев на отдавна забравена песен. Ръцете й спряха й се отдръпнаха, почувствали хлад- ръце на блудница, докосващи колоните на храм. В тъмните й очи гордостта, загубила битката с любовта, отстъпваше, а от раните й извираха сълзи.

…Изваждаш клина на спусъчната кутия и отделяш задната част на цевната кутия...

- Равена!- извика някой отвън,-Излез! Време е!...

Очите му се върнаха обратно в стаята. Пред отмалелия поглед на жената мъжът се раздвижи като статуята на бог, оживял от молитвите й. Суров бог. Той облече без излишни движения своите маскировъчни дрехи, с цвят на тресавище. Нозете му се прибраха в обувките “Corcoran”, създадени да размазват детски черепи. Нацепената му от жили ръка се протегна към матовозелената раница и я постави като кран на рамото му. С лице към вратата мъжът чакаше спрял. Механизмът в него за миг остана на “празна команда”.

- Равена! Равена!-гласовете станаха няколко

- Равена! Къде е, дявол го взел!

- Може би вече ни чака там!

- Не, той знае, че трябва да сме заедно!

- Равена-а-а!... Ще се кача!

- Недей, сигурно не е сам...

- Хайде, като свърши, ще ни настигне...

- Вие вървете, аз няма да тръгна от тук, докато той не слезе!

- Ще излетят без нас!

- Не няма! И те не могат без него, също както и ние...

…Лявата ти ръка придържа автомата, с дясната изтегляш затвора назад заедно с презареждащата пластина...

Мъжът си спомни нещо и се обърна към коленичилата на леглото му жена. Жената пламнала посрещна погледа му. Тя разбра…

- Това ли искаш?

Той не забеляза изкуствената предизвикателност в гласа й. Стоеше втренчен в окото на гневната птица изрисувана отпред, до сърцето й. Емблемата сякаш продължи да стои там, когато тя рязко съблече фанелката и я скри с ръка зад гърба си. Прекрасните й едри гърди се разголиха пред него, укрили болката й в своето съвършенство.

... с движение надолу отделяш затвора от цевната кутия...

Устните й се впиха в неговите, търсейки да изпият последните капки топлина от сърцето му. Тя усети как той я прегръща и затвори очи потънала в горчивата есенна сладост на целувката.

Зад гърба й ръката му бавно измъкна фанелката от пръстите й. Жената продължаваше да стои като упоена, надявайки се той да продължи.

...Изваждаш фиксатора на противооткатния буфер заедно с възвратната пружина от отвора на приклада...

Равена пъхна фанелката в сака си.

Дърпаш назад съединителя под пружината и отделяш накладките на цевта...

Звукът от заключването на вратата отвори очите й.

Сглобяваш отново в обратен ред...

Беше останала сама в стаята.

* * *

Утре очаквайте част 2...