От сърце

След като ви запознахме с I-ва част от разказа на Пламен Глогов Нулевият играч, днес ви споделяме II-ра част. Приятно четене.

Пред къщата го чакаха петима мъже – млади и атлетични като него самия, но с по-масивни тела и по-топли черти на лицата. Тръгнаха без подкана, щом той излезе. Равена застана по навик в средата им. Всички носеха еднакви раници и униформи без нашивки по ръкавите. Докато се отдалечаваха една полугола жена сякаш счупи с гласа си прозореца зад тях: – Равенито, кaро! – крещаше тя, а парчетата стъкло падаха с трясък на улицата, – ще съжаляваш, че ме зарязваш така! Чуваш ли, ще се разкайваш горчиво! Никой от шестимата мъже не се обърна. Никой не спря... – Тези жени! Нищо наше никога не им е достатъчно! – избоботи сякаш на себе си един от тях, негър на име Молър – най-мощният гард от отбора, непоклатим навсякъде. Равена вървеше малко пред останалите и гледаше право пред себе си, лицето му беше шлем с два процепа пълни с тъмнина вместо очи. Приятелите му го наблюдаваха скришом, изпълнени със страхопочитание...

     "Човек вярва в Господ – спомни си той педантичния глас от миналото му – Войникът вярва в... това!..."

     "На какво се радваш, редник!... – мъжът с хлътналите скули и сресаната назад оредяла коса заставаше отново пред него в парадната си униформа, когато Равена се завръщаше капнал, но щастлив от поредния си успешен мач – на това, че си спечелил в някава идиотска игра и си забавлявал сган от непрокопсаници! Докато не вкусиш истинска битка, няма да разбереш какво означава думата ПОБЕДА. Цената й не е пот, цената й не е кръв. Тя се купува със смърт. Само със Смърт!..."

     – С теб само ме болеше, запомни това! Нека чуят приятелите ти, проклети да са! Проклет да е футболът, който ни събра, и войната, която ни раздели! Проклет да си и ти, Равенито, най-силно от всички бъди проклет! Беше ред на Барикад, белият текъл да се включи с дрезгавия си пиянски глас: – Жените помнят само това, което не си направил за тях – това ми приказваше моя старец... "Старец"... Дори не помисляше да нарече така своя баща. "Редник Равена се явява за занятие, Сър!"... Превръзката на очите... частите на M1919 или друга някаква легендарна картечница, разпиляни по пода. Коленичиш и сглобяваш пипнешком. Ръцете ти са в едни и същи рани от повторенията. Стрелката на таймера пробожда като остен горящия ти мозък: По-бързо! Мъртъв си! По-бързо!...

     – Мразя те, ти ме оставяш с всичко, а ми вземаш най-скъпото! Един ден ще ме молиш на колене да съм твоя отново! – Това си е живо дебелоочие! – поклати глава с престорено огорчение Фарнъм, майтапчия от Специалния екип – не разбира ли тази дъщеря на Америка, че ние отиваме да дадем живота си, за да не я обезчести след време някой комунист...

     "Америка има врагове навсякъде. Тя е най-могъщата, затова не може да разчита на никого, единствено на своята армия. Скоро света ще се вдигне срещу нас. Някогашните ни съюзници първи ще ни предадат. Това ще бъде война, по- велика от войната за Рая. Редник, ние трябва да сме готови да защитим страната си в Последната от всички битки!"

     – Ако Там не те убият, аз ще те убия! Чуваш ли! Като се върнеш! Сърцето ти ще изтръгна! То е мое, само мое! Господи! Обичам те! Не отивай, не ме оставяй! Ра-ве-ни-то!

     "Войникът не показва своите чувства! Войникът е готов за бой автомат. Всяка укрита емоция е спестен куршум, редник! Ще дойде ден, в който мунициите на всички около теб ще свършат, пропилени още във времето на мир! Тогава изгревът ще бъде раждащият се в нощта напалм. Тогава хоризонтът ще бъде силует на прибливащи се армии и твоето оръжие ще запее срещу тях, с гласа на безконечна канонада..."

Личеше си, че нито изтерзаните викове на младата жена, нито предпазливите коментари на другарите му стигат до съзнанието на Равена. Но цялата група усещаше тежестта на мислите му, сякаш бяха облаци пълни с олово... – Какво ще кажете за последния ни мач – включи се ловко Мигел, куотърбекът, за да откъсне с далечен пас всички от мълчанието им, въпреки, че до предната нощ не бяха спирали да пият и да говорят само за това, – не им ли показахме кои са шампионите? – Уредихме с медали някой нещастник от лигата – процеди вкиснато Картридж и се изплю – елиминирахме най-добрите! Сега всички ще празнуват, като научат, че половината отбор отиваме доброволци в Нам. – Кажи направо целия... – тежко подвикна Барикад – с нас е Равена... В     сички закимаха надъхани. – Онзи ден щурмуваше като дявол – припомни си с наслада Фарнъм – повлече със себе си цялата защита на "Овните", все едно гледах как излязъл от релсите, влак- локомотивът се откъсва и прави зашеметяващ "тъч даун", а вагоните се търкалят смазани далеч зад него... Но и Мигелито му подаде звездна топка. – "Клане в кошарата" – белите зъби на Мигел грейнаха от комплимента, очите му потърсиха Равена, който продължаваше да върви мълчалив и сериозен – така бяха писали "Хроникъл". А "Сонора" и "Чино Велей" признаха, че това е най-добрата игра, която са виждали някога! И не лъжат, ей богу. "Нулевият играч" беше на терена в тоя мач и игра от нас! Усетихме го всички, нали момчета? – Няма две мнения, човече – закова Молър – Господ знае кой трябва да е победителят и му праща своя невидим закрилник... После всички се умълчаха, сякаш се молеха на ум. Краката им продължиха да вървят сами. Историята за нулевия играч беше тяхна легенда. Жените, които оставяха зад себе си – заключени с техния плач, не я разбираха. Вестниците никога нямаше да научат за нея, за да я омърсят...

     Той се появяваше в края на третата четвърт, когато гърдите започваха да парят, въздухът се превръщаше в пясък, а викът на собствените им кости се чуваше стократно по-силен от глъчката на подивялата тълпа. Идваше като вятър, който ги изпълва и тласка напред, сякаш са платна на кораб, а противниците им разпиляваше пред себе си като есенни листи. Беше призрак без плът, ала всички на игрището разбираха кога е дошъл, те знаеха, че е избрал пурпурната фанелка на "Кардиналите" с нулев номер, нереален като него самия... Той тичаше редом с тях и бележеше с ръцете им тъчдауни и голове, измъкваше надеждата от сърцата на хилядите техни фенове и я превръщаше в победа...

     Силният шум от пропелерите отвя мисълта им. Бяха стигнали воения полигон. Зад тях беше техният град, стадионът, смълчан от униние, празен в този ден. Там останаха хората, които ги обичаха, но нямаха сили да ги изпратят, с тях дойдоха призраците на онези, за чиято обич бяха копнели. Шестимата се отправиха към един от десетките тъмнозелени хеликоптери Bell UH-1 с изкривени ски и потъмнели от мръсотия стъкла. Сержантът, който ги посрещна ги гледаше с нагла насмешка. До отпуснатото му тяло Равена видя един строен мъж с прилежно сресани назад изтънели коси. Беше в неизменната си униформа, слънцето с ням крясък се разбиваше в гърдите и обувките му на хиляди блестящи парчета. Ръцете му бяха полуотворени, останали така от оня момент, в който бяха докоснали звездното знаме  за последен път преди 5 години, на собственото му погребение.

- Имаш ли готовност за задачата, редник! – познатият остър глас този път звучеше по-глухо, Равена погледна баща си в очите, имаха цвят на пръст. – Време е за твоята истинска битка! Забрави откъде идваш! Твоят свят е светът на войната! Научих те да възприемаш оръжието си като част от теб. Помогнах ти да погребеш емоциите си, сега сърцето ти е пълно с амуниции! Недей да се надяваш и да мислиш, че пак ще има мир, че ще се върнеш...Навсякъде те чака само твоя гроб! И бойното поле ще следва сянката ти! Върви и накажи враговете ни! Върви и стани смърт!...

     – Ей, глухар!... Голямата недодялана глава на сержанта застана пред лицето на Равена. – Ако ме накараш да те извикам още един път, ще ти прочистя ушите завинаги! С небрежно движение сержантът извади сякаш от задника си един М1911. В дланта му пистолета увисна заплашително до слепоочието на Равена. – Разбра ли ме, тъпако? Редникът гледаше право пред себе си. Призракът на баща му се сля с оживелия от витлото на вертолета въздух. Ноздрите на Равена доловиха спецфичният мирис на нагара. Сержантът беше немърлив към подръжката на оръжието си. Използваше стандартните патрони калибър "0,45 ACP", но напоследък си позволяваше да стреля и с австралийските МК2Z, което беше грешка... Цевта на пистолета леко побутна скулата му. – Попитах разбра ли ме! Отстрани приятелите му напрегнато следяха сцената. Равена си помисли, че би могъл да го повали и обезвреди за 4 секунди, но тогава щяха да останат без сержант... – Тъй вярно, сър! – извика ясно той, мърдайки единствено устните си. – Добреее... – прошепна сержантът със садистична нежност в гласа, – защото ръцете ме заболяха да се разпрявям с олигофрени. В хеликоптера той седна до Равена и сякаш нарочно изчака да се включат двигателите, за да изреве в ухото му: – Държал ли си някога такова нещо, дивако! В ръцете на мълчаливия мъж се озова една М16А1 с корозирал патронник и ложа разкапана от оловната жега – остарели светкавично като всички неща във войната. Сержантът огледа с доволно презрение Равена и другарите му, чийто гигантски гърбове бяха пресовани, а раменете им огънати в корема на машината:

     – От тук нататък тази кукла ще ви събужда и ще ви приспива с песента си: Татата-татата-татата! – Захили се той с безрадостен смях като скелет – Всяка шибана нощ! Татата!Татата!... Хеликоптерът се вдигна клатейки се, сякаш беше окачен на конци. Излетя по-високо от най-високия кик на Мигел и подгони слънцето, чиято кръв изтиваше зад хоризонта. Сержантът заспа с отворена уста и нахлупена над очите фуражка. "Кардиналите" сведоха унило глави, единствен Равена спокоен съзерцаваше океана. Не усещаше вятъра, който нахлуваше в корпуса и се блъскаше в другарите му, раздиран от гласове. Сърцето му имаше обичайната тежест – на пълен с патрони пълнител. Той вяло извърна лице от прозореца и погледна към сака в краката си. Беше взел всичко със себе си този ден.

Очаквайте III-та част на разказа утре...