Сцената

След като ви запознахме с I-ва и II-ра част от разказа на Пламен Глогов Нулевият играч, днес ви споделяме предпоследна III-ра част. Приятно четене.

Но нещо го обезпокои този път, както никога и той спря.

- Какво има? - попита Мигел, вглеждайки се в лицето на Равена, почерняло от огън и засъхнала кръв, то изглеждаше още по- неразгадаемо- Няма ли да влизаме?

Равена кимна присвил очи.

- Тук живее Смъртта - каза той.

* * *

От седмици взводът му напредваше предпазливо по реката, която с неподвижната си вода и мъртъв блясък приличаше на стара змийска кожа изоставена сред джунглата. Навсякъде, където стъпваха обувките „Коркоран” изравяха като черни дъждове телата на застинали във виковете си покойници. Изгладняла Нощта ги преследваше със своите глутници от сенки.

Нито един от войниците не нарушаваше мълчанието, настъпило преди 7 месеца, когато беше първата им битка близо до Ауке, провинция  Бин Дин. Тогава видяха три от Ханг Нгхин Су Чет ,Хилядата Лица на смъртта. Първият ден тя дойде при тях в образа на Ну диен дан ко, Лудият играч на шах -загубиха една трета от състава на ротата и всички опитни мъже от командването. Коул, небрежният сержант от летището, който обичаше песента на картечниците не успя да й се порадва дълго. Остана да лежи разчленен от един миномет, а откъснатата му ръка продължаваше да стреля стиснала пистолета в постмортален спазъм. В края на този ден върху шахматната дъска бяха останали само объркани пешки разпръснати на жалки отряди- джунглата един по един щеше да ги погълне като насекоми оплетени в листата на гигантско хищно цвете . През нощта, обвит в някакъв мръснобял газ сред тях се появи призракът на Дай Кот Кхо Кхуон Бо, Завързващият тръстикови снопи и телата на мнозина осъмнаха останали без въздух, със сгърчени лица, втренчени питащи очи и ръце вкопчени в собствените им шии.  По нататък всяка ранна утрин Смъртта се предрешаваше като Кай че нгуой нхат (Берачът на чай) и избираше само най-младите мъже, за да пие душите им.

Бяха като слепци в капана на джунглата. Някои умряха, без да са успели да стрелят по врага дори веднъж. Около тях банановите листа сякаш отвръщаха с куршум на всяка капка дъжд и всяка гръмотевица, които безспир им изпращаше небето.

Наоколо всичко им беше чуждо, неизвестността се опитваше да ги обезсили и погуби. Така беше в първите дни, повечето не се сещаха за друго, освен да се молят. Не знаеха, че в ада е късно за молитви. Сетне още от тях умряха и нещо се промени. Онези, които останаха трябваше да се страхуват, но не искаха- страхът означаваше смърт. В края на втората седмица войниците вече бяха свикнали с присъствието й. Апатията на обречените заплашваше да ги завладее. Бяха останали 42-ма и и от известно време се обзалагаха на цигари кои от тях ще умрат през следващите нощи.

И всеки път първи в списъка им бяха „побърканият аризонец” и компанията му.

Докато някак неусетно и естесвено, както бе ставало и преди безрасъдната смелост на Равена ги заинтригува и увлече и те започнаха да му се подчиняват, вярвайки, че тази лудост ще успее да ги запази живи, както пази него самия.

Той вървеше пред всички като машина, която не знае команда за връщане. Всяка част от тялото му имаше свое предназначение. Краката му прескачаха труповете и продължаваха напред. Смъртоносният лай на стоманения звяр в ръцете му караше джунглата да отсъпва пред него. Но вибрациите от изстрелите не стигаха до лицето му. То оставаше все същото безмилостно, изстинало лице, без бръчка от емоция. Очите му се сливаха с нощта, докато някъде под тях дланите механично сменяха пълнители, а в тялото му влизаха куршуми...

Зад него като оживели крепости, от чиито кървави стени се показваха дула, пристъпваха огромните фигури на Барикад, Молър и Фарнъм и прикриваха Равена с непрестанен огън. Картридж и Мигел тичаха край тях нарамили своите огнемети М2А1-7, неуморни като вълци, които дори ранени остават по-бързи от куршумите и засипваха с напалм невидимите си врагове.

Останалите от отряда заразени от безумието настъпваха редом с шестимата „кардинали”. Мощният хор на картечниците им заглушаваше стоновете на умиращите.

Стъблата и гигантските листа на дърветат пред очите им лумнаха в пламъци. Сред тях се виждаха тичащи силуети, които пищяха като привидения обхванати от огъня...

Но американците сякаш не ги забелязваха, погледите им преминаха през огнената завеса и с хищен копнеж се впиха в колибите на останалото без защита село, което ги очакваше отвъд нея...

Това беше първият път и щеше да се повтори още много пъти (в един момент бяха спрели да ги броят). Винаги имаше битка със „скрит сред бананите „Чарли”, после идваше селото, което трябваше да опожарят, а жителите му- да разстрелят. Почиваха си за кратко, зареждаха с провизии . Ако имаха ранени ги лекуваха.  Ако имаха мъртви ги погребваха. Сетне продължаваха по реката в малко по- редуциран състав. Тя им се струваше безконечна и това тяхното изглежда нямаше да има край. Може би трябваше да се разкайват за това което вършат. Но се намираха в ада, изборът беше- да бъдат грешници или дяволи. А те взеха решението още преди месеци, когато признаха неуморимият като Луцифер Равена за свой водач.

* * *

„Знаеш ли откъде идва името ти, редник?”- гласът рязък и студен като острие на гилотина отново го сепна в съня му, както някога, когато баща му бе жив.-”Трябва да знаеш! То носи смисълът на твоето Предназначение! Ако бях оставил на неуката ти майка, лека й пръст, тя щеше да те кръсти Матю, Джеръми или кой знае с какво дваж по- шибано евангелистко име, с което щеше невръстен да те кастрира, а мен да накара да се срамувам цял живот, че съм баща на малодушен вол! Запомни- твоето име е много по-свято, отколкото всеки шибан пастор може да си представи! Ти си кръстен на едно бойно поле! Равена беше един от последните фашистки градове, който падна след кървавия щорм на нашите войски! Неапол, Рим, Флоренция, Ливорно...бяха нищо, нищо разбираш ли! Звярът беше ранен, ала имаше накъде да отстъпва, затова ни ги остави като неразкъсана плячка, от която бе изсмукал единствено кръвта! Равена беше друго, Равена означаваше смъртта му! След падането й той щеше да увисне с неподвижни челюсти на площада и да остави онези, които е плашил и в съня им, да смъкнат кожата му!...Аз бях там, заедно с полка си! Погледни този медал! Когато спре сърцето ми, той ще остане!...Тази звезда от бронз ще бъде единствената, която ще продължи да свети над мен и в гроба ми! Защото дори Смъртта няма да има силата да ми я отнеме! Редник! Ти трябва да дочакаш своето време, своята битка!...За да можеш да се гордееш, че си дал на сина си достойно име!

„Жива кал”- така трябваше да кръсти детето, което може би никога нямаше да има, заради устава на баща си, жигосан в мозъка му. Едно прокажено виетконгско село, в което за пръв път от месеци насам джунглата ги бе пуснала без съпротива. Завариха в колибите само сбръчкани от работа жени да оплакват унесено, без сълзи покритите с насекоми трупчета на децата си, които самите те бяха удушили, за да не ги измъчват щом дойдат „Донг дьой ко хай”, „Синовете на злото”.

- Къде са мъжете Ви!... Мъжете!...Дан онг! - питаха ги една по една и една по една ги застрелваха в главите, когато всяка от тях отговаряше бавно, като в сън:

- Кхонг биет! Рунг нхиет дой биет!...Не зная, Джунглата знае...

Равена си спомни, колко обезобразени малки тела бяха оставили по пътя си. Жива кал...това не беше име за новородено, така можеше да се нарича само гробище.

Погребаха децата под труповете на майките им; огнехвъргачките изпяха заупокойна молитва. Могилата от мъртъвци лумна и те сякаш се раздвижиха от огъня, протегнали ръце през пламъците, докато лицата им с пукот се стопяваха.

Само неколцина от войниците останаха да се наслаждават на кладата. На останалите това им беше омръзнало.

Всеки от отряда имаше свой начин да се прави на печен в очите на другите. Някои колекционираха пръстите на своите жертви. Други играеха на „руска ролетка” с два куршума. Имаше и такива, които обичаха да се шият сами, когато куршумът ги закачи, стиснали парче дърво между зъбите си. Равена ги познаваше всичките и понякога безчувствения му поглед сякаш не ги различаваше от онези, които трябваше да убие. Но джунглата се погрижи за много от тях и те умряха удавени в собствените си лайна. Скимтяха и преритваха с изровени от осколките вътрешности, ръцете им не искаха да го пуснат, когато той коленичеше до всеки от тях като тъмен ангел, за да вземе амунициите им след като умрат. А очите му отразяваха техните пълни с ужас очи и не казваха нищо.

Нея вечер бяха останали 29 (два отбора, заедно с резервите, помисли си разсеяно нападателят на Кардиналите).

Само 12 щяха да дочакат зората.

Защото тази нощ някой щеше да дойде при тях и да им донесе черен мир...

Равена разпредели постовете около селото- 3-ма покрай реката, 5-ма откъм джунглата. Тежкият му поглед още веднъж сканира околността, преди да влезе в една от колибите. Изглеждаше спокойно. Лек вятър разпръскваше искри от догарящата клада над ленивите черни води на реката. Луната плуваше удавена сред оризищата. В колибата Фарнъм, Картридж, Молър и Мигел играеха на покер с карти с голи жени (Барикад беше наряд). Равена поклати глава, когато го поканиха и легна край тях мълчалив без да затваря очи, сложил своя изкалян безценен войнишки сак под главата си. Навън нощта сякаш беше направена от хиляди щурци, в които войниците се заслушваха единствено когато спрат да свирят.

Равена скочи сепнат от внезапната тишина. Останалите ги призоваха изстрелите. Час след полунощ от всички колиби изскочиха ругаещи сънени мъже и последваха своя командир към мястото на стрелбата- една от нивите край селото. Повечето бяха голи до кръста, всеки грабнал пистолета или карабината си, ги зареждаха мимоходом.

Стигнаха късно...двама от постовете лежаха със зейнали гърла. Над тях изправен като суров исполин стоеше Барикад. Ръцете му стискаха косите на две виетнамски момичета, коленичили в краката му, а лицето му беше налято с кръв от напрежението. Жените пищяха извивайки глави, за да се отскубнат, ноктите им се впиваха в юмруците на мъжа.

Барикад на обръщаше внимание нито на тях, нито на мъжете от отряда, които го гледаха объркани. Очите му срещнаха очите на Равена.

- Стивънс и Доун...скрили са тези кучки от нас, за да се забавляват с тях през нощта- в грубият му глас нямаше укор, само съжаление - Двете мръсници са им прерязали гърлата с ножове за бамбук... Дотичах, когато всичко вече беше свършило. Едната стреля по мен с пистолета на Доун, преди да успея да я обезоръжа.

Дясното рамо на огромния текъл бе потъмняло от прииждащата под камуфлажа кръв.

- Шибани вещици! - изкрещя един от войниците на име Феърфол, той беше от Илиной, както и Стивънс- Умрете жълти курви проклети!

Равена блъсна настрани ръката му, насочена към убийцата на Стивънс. Мракът повтори многократно ехото от изстрела.

Джунглата отговори с въздишка. Двете жени изведнъж се смириха и по лицата им се появиха зли усмивки. Равена ги приближи, стрелвайки с поглед Барикад и се наведе над тях:

- Какво има там? - попита с равен глас той и кимна леко с глава към гората.

Те се снишиха като хищници попаднали в студените прожектори на очите му.

- Дан Ту Дай Та! - прошепнаха устните им, Дан Ту Дай Та! Мъртвия Полковник, Мъртвия Полковник...

Сякаш някой бе хвълил гиганстска димна граната сред джунглата, мракът извираше между дърветата и се сгъстяваше в огромни непрогледни кълба.

Изстрелите дойдоха светкавични от черната мъгла.

Двете жени увиснаха на косите си с пробити чела, безжизнени като марионетки в ръцете на Барикад. Феърфол също се свлече с куршум в главата...

Картридж и още неколцина от отряда стреляха напосоки в отговор; тъмнината зейна пред тях в беззвучен смях.

- Назад! - изкрещя Равена на останалите, които се оглеждаха безпомощно, насочили инстинктивно оръжието си към рошавия мастиленозелен контур на джунглата!

Краката им изпълниха командата, докато очите им все още не разбираха...

- Назад! - заповедта ги водеше като слепци - Отстъпвайте към селото! Тук е мъртъв периметър...

Последвалата канонада идваща от дърветата сложи дълго многоточие на думите му. Джунглата са един миг оживя, куршумите й се кръстосваха с дъждовните капки- порой от огън и вода, такива бяха нощите в ада.

Всички налягаха по земята и запълзяха към колибите. Някои не успяха да ги достигнат, издъхваха, оставяйки след себе си чиста алена диря в изпомачканата трева.

Имаха чувството че небето ги е затиснало с тежестта си, куршумите минаваха ниско над главите им с бясно свистене като жадни за сблъсък комети. Повечето лазеха загърбили противника си, искаха по-скоро да стигнат убежището на селото. Никой все още не беше видял срещу кого се сражаваха. Единствен Равена, който се изтегляше заднешком  прикривайки се с телата на труповете по пътя си, осъзна смисъла в думите на убитите жени. Беше ги превел погрешно- Дан Ту Дай Та- „мъртъв полковник”. Всъщност означаваха нещо  много по зловещо: „Командир Смърт”.

В началото си помисли, че е поредният от дефектите на карабината му, които се обаждаха само по време на битки като тази, когато цялата природа сякаш беше против него.  За секунда провери дали пълнителят не бе зареден с халосни. Нещо не беше наред със стрелбата му или... с онези, по които стреляше. Различаваше фигурите на противниците си, които напуснаха сенките на палмите осветени от неугасващите пламъци на изстрелите им и тръгнаха в дълга жива верига след оцелелите от отряда му. Бяха чудовищно много, но той не изпита страх... („Проявеният страх е  прибързан куршум, редник! куршум, отишъл в собственото ти слепоочие!”). Първата редица само бе достатъчна, за да обкръжи селото и да унищожи хората му. А зад нея Равена видя още и още силуети да излизат от джунглата, готови за битка. За пореден път пръстът му натисна спусъка и задържа - неколцина от враговете му паднаха...и отново се изправиха, бавно. Дулата на картечниците им не угасваха. Колибите бяха на няколко метра зад него. Повечето от другарите му бяха стигнали до първите укрития и го прикриваха стреляйки като бесни. Равена спря да стреля, сниши се и се заслуша за миг в изстрелите на враговете си... Там беше „Калашников”, чиято страховита бодрост не можеше да се сбърка, имаше кашлящи „Stoner”-и, AR-18-ки сами накъсващи стрелбата, когато продължаваше прекалено дълго, но най- злокобно сред карабините там отвъд звучеше познатият глас на M16, същата която всеки от отрядът на Равена държеше в ръцете си, а сега имаха чувството, че ги бе предала. Толкова различни оръжия събрани в едно, сами по себе си врагове...каква беше тази армия? Една светкавица изпъкна като вена по озлобеното чело на небето и освети лицата на приближаващите към селото войници... Няколко секунди светлина бяха достатъчни... Изстрелите зад Равена изведнъж спряха. Той влезе с гръб сред хората си и се огледа, те продължаваха да стоят на позициите си зад стените или срутените покриви на празните домове с пребледнели лица все така стискаха оръжията си, но сякаш вече не знаеха какво да правят с тях.

Всички бяха зърнали едно и също- различни по вид униформи от различни войни, разкъсани там, където куршумите бяха влезли в телата, някои бяха изгнили от дългите години престой под земята, но ордените им още блестяха... В униформите вече нямаше хора, а само останки от плът, които се движеха с някаква злородна жизненост. Това бяха трупове на измрели герои, избрани от Смъртта да служат в нейната непобедима армия. И единственото човешко, което бе оставила у тях, бе желанието да воюват...

* * *

Лежаха в оживялата от дъжда кал и се взираха във върволицата от мъртви, които с тежък марш, прииждаха отвсякъде. Изпод телата на оцелелите войници се стичаха мътни розови вади. Равена сякаш чуваше сърцето на всеки от тях. Чудеше се дали някой чува собствения му пулс. Дори съотборниците му се страхуваха от него и по-скоро търсеха закрилата му, отколкото неговото приятелство. А ако някога тази негова сила, закалена от студа и самотата, внезапно го напусне? „Ако паднеш, няма да има кой да те вдигне, ако сам не се вдигнеш, сам! Наясно ли си с това, редник!  В пълната с амуниции оръжейна на сърцето му имаше малка зазидана стая. Там дори баща му не можеше да проникне със своя безпощаден девиз: „Войната е хигиената на света”. В нея бяха всичките му спомени- безброй некролози със снимки на моменти и хора, които можеха да бъдат хубави, ако бяха изживяни, а не разменени срещу още резервни куршуми. Победите му в лигата, любовта на една истинска жена, смъртта на майка му, купоните с огнища край океана...той беше присъствал на всичко това, но то бе преминало през него като сноп от лъчи на кинокамера. През последните месеци той бе натрупал нови спомени, но не искаше вече да ги превръща в парчета олово, искаше да участва в тях, да играе отново онази свободна игра, да бъде победител, без да кара никой друг да страда, искаше да запази живота на всяко едно, от тези непознати момчета, с които бе стигнал толкова далеч в тази чужда земя. Искаше да остане жив, за да се върне при Ника, момичето, от което си тръгна, без да се сбогува. Знаеше, че тя ще му прости, ако той сам във себе си намери мир...

- Никой от нас няма да си тръгне от тук!- унилият бас на Молър прекъсна мислите му,- земята ни иска, затова ни изпраща...тях!

- Можем да ги победим, само ако се бием! - каза твърдо Равена

Фарнъм поклати глава и се усмихна уморено

- Ще се бием, ако можем да ги победим

Дъждът сякаш бягаше от горящия поглед на Равена, той огледа другарите си един по един- клепачите на всички бяха покрити с множество малки капки, които се стичаха по хлътналите им бузи. Само неговите очи бяха сухи.

- Не можем да се измъкнем - чу се шепотът на Мигел - Хората ни вече ги няма. Амунициите ни свършват. А онези срещу нас... те не са живи!... Бием се срещу собствената си смърт!...

- Запазил съм това за себе си- юмрукът на Картридж се приближи до устните му и той целуна малката фугасна граната. Няма да им дам да вземат нито тялото ми, нито душата ми... Имам по една за всеки от вас.

Молър, Барикад, Фарнъм и Мигел се пресегнаха и взеха мълчаливо зловещите подаръци. Картридж се чукна с тях, с пресилена усмивка, сякаш вдигаше тост.

- Вземи - обърна се той с последната граната към Равена

Но до него нямаше никой.

Очаквайте IV-та част на разказа утре...