От сърце

Попадам на пост във фейсбук, споделен от моя приятелка, която живее в Испания.

В трамвай 10, пътувам тихо, без музика и се наслаждавам на онзи кратък горист участък след Семинарията. В един момент трамваят започва да спира често, а ватманът постоянно излиза, бави се около минута и се връща. След четвъртото спиране се извинява на всички:
- Прощавайте, съграждани, но на релсите има таралежчета и ги местя. Много са милички!

И коментар от авторката на поста по адрес на ватмана:

Не, съгражданино! Ти си много миличък!  

Това беше вдъхновяващата история. Дотук с нея. Интересно бе да се наблюдавам как реагирам аз на прочита на тази случка. В началото на публикацията, може би до момента със "след четвъртото спиране" бях застинала в леко напрегнато състояние с една камара въпросителни: "А сега? Кой ще е виновен? Какво ли се е случило? Дали някой нарочно е създавал проблеми по безаварийността на пътуването? Сега кой може да е проблемът - общината, някой гражданин, изпаднал в беда човек?".

Зададох си куп въпроси за части от секундата, докато с очи прокарвах линия по остатъка от текста "Прощавайте, съграждани, но на релсите има таралежчета и ги местя". И тук застинах в двигателна вцепененост, защото напрежението дотук нарастваше, а изведнъж се появява нещо рядко срещано. Ситуация, която не е проблем, няма виновни, няма конфликт, няма недоразумения, няма обидени, няма обиждащи, няма наранени. 

Просто един достатъчно загрижен човек, който не афишира със себе си, не гони каузи и медийно раздухани ситуации. Един обикновен човек мести таралежите, за да не ги убие. Колко просто, колко семпло деяние. 

И още по-изумителното лично за мен - това ми направи много по-голямо и истинско впечатление от ред други добронамерени постъпки. В неговото действие има непринуденост и чистота, които не проявяваме масово в ежедневието. И тук е интересното - да се радваме ли, че човекът има добро сърце, или да тъжим, че тази новина ни трогва толкова много, просто защото е изключителна рядкост?

Ако само мен бе развълнувала новината, нямаше да разсъждавам в тази насока, но отзвукът във фейсбук ме кара да си задавам тези въпроси - 15 000 лайка, 280 коментара и 2600 споделяния.

Ето нагледен пример как живеем и как разсъждаваме - лично аз докато не разбрах края на историята, бях на тръни ("какво лошо ще прочета пак"). Толкова сме подготвени за военни действия и начини, и възможности за защита - и словесна, и физическа, че съзнанието ни вече така е устроено - да търси проблема. И изведнъж се появява някой като ватмана да ни подсети, че има и друго, че можем да бъдем и други.

Че не е нужно да воюваме, че не е нужно да очакваме вражеските проявления на живота. Неговата любов и добронамереност са толкова силни, непринудени и деликатни, че докосват сърцето в един миг и се сещаме някакси, че искаме да виждаме повече такива хора. И после на някои от нас им хрумва, че като искат да виждат повече такива, не е лошо те (ние) самите да сме такива. 

Любовта винаги намира начин да ни зарази. Да ни поразпука черупките. Да ни направи по-добри. 

Любовта е по-силна от "кой е по-прав" и някак ни е по-лесно да я проявим към таралежите. А какво би станало, ако я проявим помежду си?

(Чрез тази статия показвам благодарността си на авторката на поста, че сподели с всички нас тази вдъхновяваща история и още повече благодаря на анонимния виновник - Човече, отворил си сърцата на хората с тази ти постъпка! Поклон!)