От сърце

Този текст е вдъхновен от човека, който близо 7 години не спира да ме очарова и разочарова, но ако трябва да бъдем честни, сама съм си виновна. 

В началото на тази година си казах, че ще се опитам да се виждам (наистина да се виждам) по-често с хора, с които съм близка или харесвам, но отношенията ни по ред (модерни) причини са предимно дигитални. Такива, с които обичам да общувам и го правя често, но не се срещаме достатъчно. И се опитвам, наистина се опитвам. Само че с едни се получава лесно и естествено, а с други общуването на живо винаги се чупи. Аз го чупя. Аз съм тази, която има претенции, изисквания. Аз и моите (според мен базови) критерии за въпросната комуниация и очакванията ми, свързани със самия човек.

Едно от нещата, които истински ме дразнят е това винаги да си на разположение. Независимо къде си, с кого си, какво правиш - в момента, в който получиш нотификация и екранът на телефона ти светне, ти вече си "там".

И защо да си "тук" като можеш да си "навсякъде"?

Как някой или нещо да получи цялото ти внимание, когато 63 други неща са на полусъединител, готови да се сборичкат за него? Истината е, че не сме достатъчни. Ти не си достатъчен. Аз не съм достатъчна. Защото във всеки момент някъде там има нещо друго. И въпросът въобще не опира до това дали е по-интересно, просто е нещо, което не е "тук", но може да бъде. Защото е на един клик разстояние. Само, че (news flash!) мултитаскинг не съществува. Той е измислен за компютри, не за хора. Те го могат, ние си мислим, че го можем. Затова пък успяваме много добре да правим по 13 неща едновременно, на 32% всяко и нито едно да не сме направили, както трябва. Примерно.

А има цял свят на един клик разстояние. Звучи страхотно, нали? И както ми беше посочено:

"Не се оплакваш, когато ти си от другата страна и ти отговарям веднага."

И какво мога да кажа на това наистина? Факт е, че хората често са там - от другата страната на екрана - и ме изслушват, грижат се за мен, успокояват ме, разсмиват ме, дори виртуално ми бършат сълзите, ако се наложи. На хората (или поне на моите хора) може да се разчита. Всеки от нас е брънка от нечия support система и е важно да сме там. Защото виртуалното присъствие може да е съвсем реално - все пак всичко се случва в главата ни. Но какво става, когато трябва да прекараме физически време заедно?

На всички места ще видите едно и също - хора, които "проверяват" телефоните си. И да, понякога тези хора сме ние, понякога този човек съм аз. Но в момента, в който започнах да го осъзнавам, започнах и да се опитвам да не го правя. С това дойде и обратният ефект - да се дразня на всеки, който го прави.

ВСИЧКИ имаме проблеми с фокуса, липсата на концентрация, дефицит на вниманието. Всички искаме всичко и го искаме едновременно с всичко останало.

Мултитаскингът е нашият Бог. FOMO*-то е нашият дявол. А способността ни да сме тук и сега намалява, защото ни е страх, че ако не сме навсякъде, може да се окаже, че сме никъде, а светът е продължил без нас.

Има много причини да се разсейваме все по-лесно - живеем в свят, пълен с чудеса. Определено по-хубав от този, в който е живяла прабаба ми. Тъй че от какво се оплаквам? Отношенията с хората са сложно нещо. И като никога преди, сега са разделени. Може да имаме една връзка с човек онлайн и съвсем друга на живо. Може всеки ден да общувате в чат и пак да не успявате да сте приятели в "живия живот". Знам, защото ми се случва. Сигурна съм, че и на теб ти се случва. Онлайн не се разбираме толкова добре, колкото си мислим. Офлайн сме прекалено разсеяни, за да си обърнем внимание.

"Всичко е в комуникацията."

Но знаем ли как да комуникираме? Онлайн комуникацията страда от много недостатъци - ограничения в използването на езика, невъзможност на другата страна да отчете тона, жестовете ни, езика на тялото, използването на прекалено много (или никакви) знаци, емотикони и други. Общуването лице в лице е това, в което хората се предполага да сме по-добри, тъй като имаме много повече "улики", с които да работим. Но колкото по-малко общуваме на живо, толкова по-зле се представяме.

Защото често не е въпрос на комуникация, а на разбиране. 

Всичко това води до въпроса как да прекарваме време с хора, които не искат да прекарват време с нас, но са склонни да прекарват време и с нас? Има ли смисъл? Можем ли да живеем 100 живота едновременно, да сме навсякъде, винаги, с всички?

И въобще в свят пълен с ВСИЧКО, можем ли да очакваме, че някой ще иска да е само на едно място в един момент?

Може би да, може би ако е влюбен, може би замалко. Но какво правим с всички други връзки и отношения, които имаме и в цялото останало време? Примиряваме се.

Аз отдавна знам, че проблемът съм аз и моите (нереалистични) очаквания. Никой не е длъжен да ги покрива. Никой не е длъжен да е "тук" като може да е "навсякъде". И е време да го приема. Аз не съм достатъчна. Ти не си достатъчен. Светът не е достатъчен. Някога нещо ще е достатъчно. Замалко. Докато не е.

Технологиите са това, което ние им позоляваме да бъдат. Затова за финал, ако все пак искаш да си "тук", а не "навсякъде", ето 5 неща, които може да избереш да пробваш (знам, че сигурно си ги чувал, не знам с какъв успех и дали си ги прилагал):

1. Спри нотификациите. Освен ако няма конкретна причина, проверявай телефона си на определено време. По този начин няма да се расейваш толкова.

2. Опитай се да не мислиш какво се случва с хората или света, докато не си онлайн. Знам колко е трудно, да не кажа невъзможно. Ами ако някой има спешна нужда от теб? Ами ако светът свършва? Може да те шокирам, но светът си свършва, откакто е започнал. Хората винаги ще имат нужда от нас, но дори да сме там 24/7, няма гаранция, че това ще помогне. 

3. Ако си на събитие, среща или сред хора, изключи телефона си или го игнорирай, докато не свърши. Знам, че ще мислиш за всичко останало и ще ти е трудно да се съсредоточиш върху това, което се случва пред теб. Всички сме така. Но практиката води до прогрес и с времето и комуникацията, ще става все по-лесно да се справяш с всички разсейващи фактори.

4. Опитай се да се изключваш. Може би ден, в който живееш само офлайн, любима дейност, време за себе си или хората, на които държиш. Презареди батериите на тялото и съзнанието си без да ти падне батерията на телефона.

5.  Според различни проучвания, средно отнема 23 минути да успееш да пренастроиш наново вниманието си след като си се разфокусирал. Това е около половин час, който губиш отново и отново. Опитай се да си припомняш тази цифра всеки път, когато усетиш, че не успяваш да задържиш вниманието си. Имаш ли този допълнителен половин час? Какво друго може да направиш с него? Все пак за всичко плащаме по един и същи начин - с времето си.

Най-важното, което трябва да знаем е, че от нас зависи съзнателно да решим дали искаме да сме навсякъде (и никъде) или да се опитаме да прекраваме истинско време с хората, които по една космическа случайност живеят на тази планета по едно и също време с нас. Аз се опитвам да избера второто. Дори да го правя напук на всеки, който няма желание да пробва дори.

*Fear of missing out (страх да не изпуснеш нещо)