История

Асен Пейков е известен и признат в Италия и по света български скулптор, живял през 20. век. Роден и израснал в България, той напуска страната в търсене на по-добро бъдеще. Нещо го привлича в Рим, и атмосферата на този Вечен град го завладява. Там той прекарва почти целия си живот и създава повече от 1300 скулптури, които могат да се видят както на ключови места за историята на Италия, така и по целия свят – в частни колекции и в музеи на почти всеки континент. Площадът пред дома му в Рим е наречен на негово име. В България негови творби притежават Националната художествена галерия, Софийската градска художествена галерия, галериите в Севлиево, Варна и Сливен.

Асен Николов Пейков – роден на 28 юли 1908 година в София. Когато е едва на 6 години, майка му умира и баща му остава сам с трите деца. Семейството напуска София и се премества в родния град на бащата Никола – Севлиево. Десет години по- късно умира и баща му, и Асен, макар и едва на 16 години, загърбва детството и напуска Севлиево, за да работи и учи.

Постъпва в Практическото рибарско училище в Созопол и работи като рибар, за да се издържа. Пет години по-късно се мести в София с идеята за по-добър старт, но не успява да си намери нито работа, нито подслон, и се прехранва само от работа на случаен принцип – ако някой го наеме да насече дърва или да разтовари въглища. След тежка депресия и опит за самоубийство попада в ателие за керамика на свой познат. Тогава за пръв път хваща парче глина в ръка, и веднага усеща връзка между себе си и този материал. Малко след това се запознава с известния български скулптор професор Андрей Николов, който го взима за чирак. Там Пейков научава основите на занаята и в него се запалва творческата искра.

През 1932 г. е приет в Държавната художествена академия. Още като студент участва в конкурс за паметник на братята Евлоги и Христо Георгиеви и остава на крачка от победата, но дори и второто място е голямо признание за таланта му. Завършва академията със златен медал за отличен успех и открива свое ателие в София, където излага свои творби – скулптурни портрети на известни за онова време обществени дейци, политици, артисти и други.

Но не е щастлив. Решава да потърси щастието си другаде. Напуска България и прекарва известно време в различни страни в Европа, преди да се установи в града, до който водят всички пътища – Рим. Още с пристигането си във Вечния град, той се чувства на мястото си.

Открива ателие на улица „Маргута“, известна с това, че там са били и ателиетата на Пабло Пикасо, Салвадор Дали, Федерико Фелини и други. В двора на ателието поставя макет на кладенец, върху който седи изваяна от бял камък жена, обхванала с ръце дългата си коса. Жената е символ на българската река Марица и плод на потиснатата въздишка на Асен за Родината.

България присъства и в редица други известни негови скулптури. В Рим се запознава с унгарската графиня Мария Тереза Деленс, от която има син – Рудолфо. В следващите години той се доказва като гениален скулптор и творец – става известен в цяла Италия с работата си, включваща портретни скулптори от мрамор, бронз, стомана, порцелан, глина.
През 1944-та година, след като връща чантичката на една дама от аристократична фамилия, той получава достъп до и става част от висшето общество на страната за онова време.

През 50-те години на 20. век настъпва Златния му период – тогава той започва да получава множество държавни и частни поръчки за скулптури, между които е и тази, изобразяваща Леонардо да Винчи (на снимката горе), днес посрещаща и изпращаща пътуващите от и до летището в Рим. Негови клиенти и модели са най-влиятелните и най-известните политици, артисти и общественици не само от Италия, но и от САЩ и Великобритания, между които американският президент Джон Кенеди, София Лорен, британския еквивалент на Мерилин Монро Норма Ан Сайкс, Папството във Ватикана и много други.

Въпреки че е признат като творец, не забравя и за момент откъде е тръгнал, и скрито в душата си търси връзката с родния дом във всичко, което прави.

Подтикван от тъгата си по България, той решава да я посети и го прави в началото на 1969 г. – след 31 години живот в чужбина. Същата година се провежда конкурс за скулптора на Хан Аспарух. Пейков е развълнуван от тази възможност, подава документи за участие, и още с връщането си в Италия започва работа по този проект – един от най-възхитителните му. В този проект са вложени цялата му енергия, фантазия и любов към България и всичко българско.

Скулптурата представлява невероятен, раздвижен макет, изобразяващ 36 конници в естествен ръст, „прелитащи“ с конете си река Дунав. Водач на тази група е хан Аспарух, който е вдигнал копието си, готов да го забие в земята, отредена да бъде дом на българите за вечни времена.

Въпреки таланта и очевидната богата фантазия на твореца, скулптурата не се класира изобщо в първите три места. Асен Пейков получава само поощрение и предложение скулптурата му да бъде откупена. Макар и гениален скулптор, той „невъзвращенец“ и е с “неясната политическа ориентация”. Няма как политическия елит да позволи един такъв човек да спечели държавен конкурс. Разочарован, обиден и предаден от родината си, той отказва дори и поощрителната парична премия и се връща в Италия завинаги.

Това е и последната му творба – скоро след това той получава фатален инфаркт и умира. Погребан с почести в Рим – там, където започва и свършва славният му път. Няколко години след смъртта му на негово име е наречен малкия площад пред дома му във Вечния град.

България признава този свой блуден син чак 35 години след смъртта му – през 2008 година. Тъжната, и едновременно с това велика негова съдба показва силата и гениалността на българския дух - дори и пречупен от изпитанията на живота, той не се отказва и днес заема своето почетно място сред най-великите българи, успели да развълнуват целия свят и да оставят след себе си нещо, заради което ще живеят вечно!