Отбелязваме 150 години от подвига на Хаджи Димитър и Стефан Караджа
Отбелязваме 150 години от подвига на Хаджи Димитър и Стефан Караджа. Честванията се провеждат на връх Бузлуджа.
На Бузлуджа ще има историческа възстановка на битката на войводата и неговата чета, в която ще участват близо 150 активисти на Националното дружество „Традиция".
Ще бъде отслужена и заупокойна молитва в памет на загиналите, пишат от БНТ за събитията на емблематичния планински връх.
Според съвременниците на двамата воеводи Хаджи Димитър загива на днешната дата, а на 18 юли е последната битка на четата му. Димитър Николов Асенов, както е истинското име на поборника за българската свобода, загива едва 28-годишен в сражение с османците.
Асенов е роден на 10 май 1840 г. и е един от войводите на Сливен. На двегодишна възраст отива със семейството си на поклонение в Йерусалим и от тогава е Хаджия. За първи път младото момче излиза с чета в Балкана през 1862 г., а през 1864 г. се включва като знаменосец в четата на Стоян войвода, също от Сливен.
През 1866 г., заедно с Желю войвода, Хаджи Димитър и Стефан Караджа оглавяват чета. До есента на 1866 г. хайдутите от четата действат, разделени на 3, в Сливенския Балкан. След това хайдутите се връщат в Румъния, откъдето са тръгнали.
Повратна точка за двамата герои е пролетта на 1868 г., когато Хаджи Димитър и Стефан Караджа организират самостоятелна чета. През юли х. Димитър е убит, а Стефан Караджа пленен.
По повод трагичната гибел в името на България на Хаджи Димитър, Ботев пише поема:
Хаджи Димитър
Жив е той, жив е! Там на Балкана,
потънал в кърви лежи и пъшка
юнак с дълбока на гърди рана,
юнак във младост и в сила мъжка.
На една страна захвърлил пушка,
на друга сабля на две строшена;
очи темнеят, глава се люшка,
уста проклинат цяла вселена!
Лежи юнакът, а на небето
слънцето спряно сърдито пече;
жътварка пее нейде в полето,
и кръвта още по–силно тече!
Жътва е сега... Пейте, робини,
тез тъжни песни! Грей и ти, слънце,
в таз робска земя! Ще да загине
и тоя юнак... Но млъкни, сърце!
Тоз, който падне в бой за свобода,
той не умира: него жалеят
земя и небе, звяр и природа
и певци песни за него пеят...
Денем му сянка пази орлица,
и вълк му кротко раната ближи;
над него сокол, юнашка птица,
и тя се за брат, за юнак грижи!
Настане вечер – месец изгрее,
звезди обсипят сводът небесен;
гора зашуми, вятър повее, –
Балканът пее хайдушка песен!
И самодиви в бяла премена,
чудни, прекрасни, песен поемнат, –
тихо нагазят трева зелена
и при юнакът дойдат, та седнат.
Една му с билки раната върже,
друга го пръсне с вода студена,
третя го в уста целуне бърже, –
и той я гледа, – мила, зесмена!
„Кажи ми, сестро де – Караджата?
Де е и мойта вярна дружина?
Кажи ми, пък ми вземи душата, –
аз искам, сестро, тук да загина!“
И плеснат с ръце, па се прегърнат,
и с песни хвръкнат те в небесата, –
летят и пеят, дорде осъмнат,
и търсят духът на Караджата...
Но съмна вече! И на Балкана
юнакът лежи, кръвта му тече, –
вълкът му ближе лютата рана,
и слънцето пак пече ли – пече!
Снимка: Марица бг
