Култура

Разказът на Първан Киров "Легенда за родопската самодива" от антологията "Отвъд кориците. Година първа".

Някога, много отдавна, България била голяма и силна държава. Управлявала се от мъдри царе, които с помощта на многобройната и смела войска често завладявали нови територии. Всички съседи се съобразявали с нея и рядко влизали в излишни спорове с българския народ, защото многократно били побеждавани от него.

Случило се така, че след смъртта на цар Александър царствуването се паднало едновременно и на двамата му сина – Срацимир и Шишман. Те обаче не се разбирали помежду си, постоянно се карали и решили да си направят две отделни царства – единият във Видин, а другият в Търново.

Двамата братя дърпали властта всеки към себе си, като по този начин не осъзнавали, че държавата отслабвала. Разделили се българите, спочудили се на кой от двамата да се кланят. Разхлабила се и войската – войниците също не знаели кой цар да бранят най – напред.

По същото това време от юг надвиснала страшна опасност. Събрани под знамената на техния бог турците нахлули от три страни в пределите на нашата страна. Те грабели, палели и унищожавали всичко, което се изпречвало на пътя им. Мъжете убивали, а жените откарвали в плен.

След тях оставали разрушени крепости и опожарени градове и села. Турците разчитали на разделението на българите и бързо завладявали нови и нови земи.

Първи срещу османските войски излезли двама християнски владетели, но тяхната войска била разбита до едно село край река Марица. Никой измежду Шишман и Срацимир не се решил да помогне на чужденците.

За тях личното съперничество и взаимната омраза били по – важни от чуждото нашествие по техните земи. След тази победа турските орди настъпили към София и Самоков.

Лошите вести бързо долетели до крепостта на болярина Елтимир. Тя се намирала в една долина нейде сред Родопите. Обградена отвсякъде с дебели каменни стени и дълбок ров, тя оставала една от последните незавладени крепости на юг от Балкана. Наоколо се ширели гъсти гори, а стръмните склонове правели крепостта още по – непристъпна.

Елтимир оставил писмото, което било пристигнало от Търново на масата и се загледал през прозореца. Навън задухал силен вятър, на небето се скупчили тежки оловно – сиви облаци.

Небосводът се прорязал от ослепителна светкавица, последвана от глух гръмотевичен тътен. Над планината се задавала буря, подобна на тази, която заплашвала да помете България.

Тихо почукване прекъснало мислите му. Вратата се открехнала и в тесния процеп се показала русата главица на дъщеря му Тамара.
– Татко, може ли да вляза? – тънкият й и мелодичен глас приятно погалил ушите му.
– Влез, дъще! Влез!
Тя смутено пристъпила няколко крачки навътре в стаята. Облечена в ефирна бяла рокля, която се спускала почти до глезените й, обута в бели сандали и положила бяло венче върху косите си, Тамара приличала на малка самодива излязла от приказките. Гледайки баща си право в очите, тя тихо рекла:
– Вярно ли е, че турците нападнали земите ни и колели и бесели всичко що се изпречва на пътя им? – в очите на девойката проблеснала уплаха.
–  Не, миличка. Това са приказки на страхливи хора и на такива, които искат на безценица да изкупуват земя. Няма такива неща – турци при нас не ще дойдат. Ти сега отиди при майка си, а аз след малко ще дойда.
Девойката леко се поклонила и понечила да излезе от стаята, когато силен вик я накарал да се стресне и закове на място.
– Господарю, господарю! – продължавал да кънти мъжкият глас.
Елтимир бързо станал от стола и инстинктивно застанал пред дъщеря си, сякаш искал да я опази от нещо лошо. На вратата застанал началникът на стражата. Той почтително се поклонил, изправил се и бързо заговорил:
– Наши хора са видели турците съвсем близо до границите на нашите владения. Броят им бил неизмерим, опънали шатрите си до реката, а нощес били запалили огромни огньове, които осветявали почти цялата долина. Разпореди какво да правим.

Боляринът раздал няколко бързи заповеди, след което войникът отново се поклонил и бързо излязъл от стаята. След заминаването му Елтимир останал дълбоко замислен. Въздухът в кабинета му бил изпълнен с тягостно напрежение, което сякаш се отразявало от закачените по стените факли.

На следния ден боляринът привел войската си в пълна бойна готовност. Увеличил стражата, наредил допълнителни упражнения за войниците, които щели да участват в битката, заповядал на ковачите да произвеждат колкото се може повече мечове, щитове и копия. Турците били вече наблизо и мало и голямо се въоръжавало.

На втория ден рано сутринта, още преди първите слънчеви лъчи да докоснат смълчалите се крепостни стени, войската била строена във вътрешния двор и готова за поход. От изток очертанията на планинските върхове се сливали със сивото небе, когато с шумно скърцане портата се отворила и подредените в стройни редици войници напуснали крепостта. Отпред яздела конницата, а отзад въоръжена с мечове и копия гордо пристъпяла пехотата.

Елтимир решил да не тръгва с войската в този поход, а да остане с жена си и дъщеря си Тамара в крепостта. За свой заместник той посочил войводата Белуш, който веднага застанал начело на войската.
– Тате, моля те кажи ми, че турците са далеч. Ще дойдат ли тук турците, тате?
– Мила дъще! Турците са далеч и никога турски крак няма да стъпи зад крепостните ни стени. Просто пращам войската за малка проверка – с твърд глас отговорил боляринът и присвивайки очи се загледал в гърбовете на последните войници, излизащи през крепостната порта.

Войската бързо преминала през рядка смърчова гора и с бодър марш се спуснала по широкия път, още по – ниско в долината. Стигайки до широката и буйна река, войниците се спрели. Напреко над пенестите вълни се бе протегнал стар въжен мост, като само по него те могли да пресекат дълбоките води. Отвъд реката имало малко възвишение, зад което бил лагерът на турците.

Стратегията на Белуш била войската да се раздели на три отделни колони, да се разгърне в боен ред и да удари османците в гръб, нападайки ги от три страни едновременно. По негова заповед войниците започнали да преминават по моста, но още преди и половината от тях да успеят да го прекосят от околните дървета засъскали стрели, а невидими ръце замятали копия.

Били попаднали на умело организирана турска засада. Объркани от внезапното нападение първата фаланга войници не издържала, огънала се и отстъпила назад, но мостът бил прекалено тесен. Разнесли се стенания на умиращи хора, мнозина скочили във водата.

Ненадейно българската войска била нападната фронтално и в тил от турците, които връхлитали с дивашки викове. Очите им гледали безумно, в ръцете си държели мечове и криви ятагани, а устните им крещели името на бога им. Настанала голяма сеч – засвяткали мечове, звънтели щитове, бреговете се обагрили в кръв.

След около час битката стихнала. Войската на Елтимир била разбита, а неговият заместник – пленен. Вместо да се върнат обратно, турците се насочили към елтимировата крепост.

Съзирайки събралата се многолюдна войска с развети знамена пред крепостта му, Елтимир тъжно навел глава. Бил изпратил по – голямата част от войската си в похода и нямал с какво да се противопостави на завоевателите. Все пак решил да преговаря с тях.

Заедно с трима от най – верните си хора отворили крепостните порти, пуснали турските парламентьори и ги въвели в приемната. След дълги преговори Елтимир склонил да плаща на турците данък, както и да им даде много провизии и коне.

– Много сме слушали за красотата на дъщеря ти, болярино! – рекъл му османският пълководец и бавно погалил козята си брадичка. – Дай ми я за жена и ти обещавам, че ще намаля данъка ти, веднага ще вдигна обсадата и ще те оставя на мира.

Станало му мъчно на стария баща, но нямало какво да прави. Набързо събрали багажа на Тамара и го натоварили в една каруца. Облечена цялата в бяло – красива рокля, леки сандали и тънко венче, положено върху нежното й чело, тя бавно слизала по стълбите. Девойката приличала повече на горска фея, отколкото на дъщеря на благородник.

Миг преди да се сбогува с родителите си и да се качи в каруцата, тя бръкнала в пазвата си, извадила оттам дълъг нож и с бързо движение го забила в сърцето си. Строполила се на земята, бялата й рокля се обагрила в алено червено, а от устата й потекла струйка кръв.

Неописуема мъка стегнала сърцето на бащата, голяма буца заседнала в гърлото му. Той коленичил до издъхващото тяло на дъщеря си, а по бузите му се стекли горещи сълзи. Те били толкова искрени, че щом паднели на пода се превръщали в кристално чисти бисери.

В този момент турският пълководец започнал да крещи и да нарежда, че щом Тамара нямало да му стане жена, трябвало да я хвърлят на кучетата. За миг Елтимир загубил разсъдъка си, а очите му се налели с кръв.

Той бавно се надигнал от земята, извадил меча си и с един замах посякъл турчина. Без да чакат подканяне войниците му също извадили мечовете си и за кратко време избили до крак неподготвените османски пратеници. Когато и последният турчин притихнал и престанал да мърда, залата се изпълнила с дълбока тишина.

Погребали Тамара на една могила в местността Османлието, която по – късно нарекли “ Момин гроб”. Баща й нарочно посипал превърналите се в бисери сълзи в гроба й, а върху тях положили тялото на младата девойка.

В наши дни местни хора разказват, че привечер чували тъжна и нежна песен, която се носела между дърветата. Заедно с нея те съзрявали призрачна женска фигура, която сякаш плувала в мъглата. Според тях това бил духът на Тамара, която търсела баща си, за да го утеши с песните си.