От сърце

Едва ли има някой, наскоро завършил средното си образование, който да не се чувства странно на 15-и септември. Дванадесет години подред се радваме (дори понякога да не си признаваме) на Първия учебен ден. И изведнъж този ден преминава като всеки друг от календарите ни. Странно, не мислите ли? Чувството е подобно на това да променят рождената ти дата. Сякаш денят губи магията си.

Много деца възприемат 15-и септември като край – дотук с летните игри по цял ден, почивките при бабите, зариването с пясък по морето и множество подобни любими занимания. По-големите пък трябва да забравят за събужданията по обяд, безгрижните разходки с приятели, смехът по пейките на градски паркове и така нататък. Но нека пробваме да погледнем на 15-и септември като на начало.

Започва не само учебната година. Не просто влизаш в обикновеното пространство с подредени чинове и столове, в което прекарваш следващите близо 9 месеца от годината си. Между тези 4 стени през годината ще заехтят хиляди емоции. Ще има смях, със сигурност малко спречквания, ще присъстват и сърдити лица, но и прегръдки, със сигурност ще има унили физиономии вперили поглед в тестови листове… Но бих искала да ви споделя една равносметка, която самата аз си направих, след като завърших 12. клас. Всички междучасия оставиха една различна следа в спомените ми – чувства. И изведнъж мястото, наречено училище, не е толкова обикновено, защото в него се побират всички любими 10-минутки...

Като започнем от безгрижните гоненици по коридорите в началните класове, после се прехвърлим към веселите, но често безсмислени разговори, които ни се струваха непонятно важни. Изведнъж изскачаме в гимназиалните години, когато междучасията си остават сякаш най-любими. Те бяха като преливащи се един в друг цветове. Имаше ярки 10-минутни паузи, в които смехът се удряше в стените на класната стая.

Имаше по-мрачни такива, когато всеки беше унил поради нуждата от сън, както и когато е имало спречквания, поради множеството гледни точки. Но най-любими ми бяха "междучасията на душата". Звучи малко глупаво, знам, но си бяха такива. Тогава разговорите не бяха повърхностни или изпълнени само с шеги, а бяха наситени със смисъл. Това бяха диалози, обагрени с личните чувства на събеседниците. И да, не се водеха много често, но бяха като храна за душата.

Може би годините на обучението не се изразяват просто в запаметения материал по учебните дисциплини. Техният образ са спомените от любими (и не толкова любими) лица, също така запознанствата и разговорите (кои безсмислено забавни, кои смислено интимни). Годините до края на 12. клас ни изграждат, посредством всички междучасия. Този период от живота ни е най-шарен, защото самите ние все меним цветовете си, търсейки се както едни други, така и себе си. След това градим личността си върху вече поставените основи.

Ето как 12 години подред Първият учебен ден поставя началото на хиляди цветни емоции. Може би след като завършим обучението си, трябва да си поставяме други подобни начала в календарите, за да задържим живота си толкова шарен, колкото са и ученическите ни години. А колкото до незавършилите, мога да кажа само „Късметлии!“