Успелите споделят

На всеки от нас се е случвало, по една или друга причина, да остане неразбран. Понякога не си заслужава да се опитваш да убеждаваш света в думите си. Но друг път, когато искаш да кажеш нещо важно, когато каузата си струва, но не си намерил правилните думи (или те теб), усилието си заслужава.

Днес говорим с Патрик Смитьойс. Може би го познавате от предишния ни разговор с него, където той възторжено защитаваше красотата на България. Наскоро Патрик беше един от лекторите на TEDx Varna, заедно с Александър Хинков и Венелин Добрев – съоснователи на Успелите. По време на лекцията Патрик говори за „Лъжата на малките стъпки“. Какво всъщност искаше да каже и дали това, което мнозина разбраха като приказки ПРОТИВ малките стъпки, не е всъщност апел ЗА големи крачки напред? Преценете сами от разказа му по-долу.

В началото

В предишното ми интервю за Успелите предимно съм говорил за красотата на България, моята любов към нея и огромния потенциал, който виждам. Споменах и пътя на България, и крайната ѝ цел или дестинация. Много хора тогава ми писаха, че посланията ми са били почти религиозни. Донякъде са може би, защото дълбоко в душата си знам накъде отива България. Все едно някой ми е показал целия филм до края – 

България ще просперира, в това съм сигурен.

Процесът на промяната обаче е бавен. Или по-скоро процесът още не е започнал. След 2 години обиколки из страната, моята страна, искам да споделя с вас какво съм видял и какъв е моят извод.

България е свещена земя за мен и моето семейство.

Къде са хората?

Не знам дали хората в България осъзнават реално колко е сериозно положението в страната. От 27 години живеем в непрекъснато бедствие. Едва ли не има гражданска война между добрите и лошите, където добрите отдавна останаха без патрони. Не сме ударили дъното, отдавна сме го преминали...

Черните сили, които ни управляват, не желаят промяна. Наричам ги така, защото никой не знае кои точно са те. Само знаем, че действат в тъмното. Те не искат държавата да се развива. На тях им трябва хаос, бедност, необразовани хора и омраза между гражданите, за да просперират те.

Това няма да се промени. Никога. Тези сиви кардинали, хората на властта, са така обучени. И така обучават децата си - наследниците на последната ничия земя в Европа.

Хората вече ги няма. Над 50% от работоспособните хора напуснаха държавата. Доста от тях са успели навън, но много други не могат да си намерят място под слънцето. Най-просто казано: те са бежанци. Избягали са от невъзможния живот в родината си. 50%. Сигурен съм, че даже в Сирия няма такива статистики...

За проблемите в земеделието

Една друга трагедия. Просто един пример. Има хиляди, но състоянието на нашето земеделие е много показателно. 

България може да храни половин Европа, но в момента не е в състояние да храни дори себе си.

Имаме едни от най-плодородни земи в Европа, уникални климатични условия и вода за поливане, колкото искаш. Може би никой не е мислил за това, но един от най-основните фундаменти на всяка една държава е способността да храни собственото си население. Това е закон. Хората се паникьосват, когато чуят, че някакъв чуждестранен партньор ни спира газта. Кофти. Но когато ни спират храната? Някой мислил ли е по този въпрос?

Земеделието има огромен потенциал - някои хора знаят...

В момента използваме едва 10% от нашия потенциал като земеделски производител. Най-вече защото гледаме масови и евтини култури за износ. Може би по поръчка на Европейския съюз в защита на по-силните членки, които гледат култури, които носят в пъти повече приходи на декар. Пример за това е Холандия, известна с хиперпроизводителните си оранжерии с добив до 80 кг домати на кв.м. на година. Наскоро ядохме от тях. Представете си - софийски супермаркети продават домати от Холандия. Пълен парадокс. 

Защо трябва България да загуби своята същност, своята идентичност? Къде е обединяването на малките фермери? Къде е търговската марка Made in Bulgaria? Къде е този стратегически план за земеделието на България, който гарантира, че страната ни след 5 или 10 години ще има достатъчно поне за себе си? Само на некадърно управление ли се дължи липсата на такъв план? Да се надяваме, че е само на това. Но за ваша обща информация: В България средният приход на декар е 100 евро, а в Европа има няколко държави, чиито приходи от земеделския сектор са над 1000 евро на декар. В България има около 50 милиона декара земеделска земя... Сметнете. Само да има малко акъл в Министерството на земеделието и страната ще види милиарди лева допълнителни приходи всяка година. 

Властта на всички нива приятелски се усмихва, но въобще не се интересува от мнението на обикновения човек.

За липсата на качествено образование

Още по-страшно е положението с пропуснатите ползи от най-ценния актив на България – нашите деца. Просто друг пример... Образователната система е срутена до основи. Ако при земеделието пропуснатите ползи са няколко десетки милиарда на година, какво ще кажете за всичките тези милиони деца, които през годините на прехода са успели да развият само малка част от умствения си потенциал? Кой смее да изчисли колко са пропуснати ползи за това? За самите хора и държавата България?

Умишлено съсипват образованието...

Решението

Всеки ден обаче се срещам с борбени и интелигентни хора. Идеалисти, специалисти, експерти във всяка важна за България сфера. Много пъти съм го казал. Вярно. 

Но това е най-важното: да се знае, че хората ги има.

Има ги във всяко градче, във всяко село. Те са хората, които носят промяната. Хората, които знаят как, с какви стъпки и конкретни прости мерки, всичко може да се постигне. Има готови отговори за всички проблеми - в образованието, здравеопазването, развитието на земеделския сектор, предприемачеството, съдебни реформи... за всичко. Вече съм убеден, че нещата не са толкова сложни. При положение че в повечето държави в Европа има работещ държавен модел с нормали болници, храна за всеки, шансове за всяко дете да се развие, прехрана за всеки, който има желание да работи и може да го прави. Тогава нещата не може да са чак толкова трудни, нали?

Проблемът е, че за 95% от промените трябва законова или нормативна база да влезе в сила. Неизбежно е, тези добри идеи трябва да минават поне през някакво кметство, или по-скоро през някаква друга държавна агенция, министерство или народното събрание. И при положение че тези, които в момента окупират съответните учреждения, не мислят за никого другиго освен за себе си – всички тези потенциални носители на промяната в България, основно се занимават с едно: блъскането на главата в различни държавни врати.

Осъзнавайки, че не могат да предизвикат реална промяна в тяхната сфера по начин, който би работил някъде другаде в Европа, те се затварят в много тесен кръг. Човек идеалист или човек революционер - той е такъв в душата си. По призвание. Той ще продължи да се бори за каузата си, каквото и да стане. И заради това, всички те в един момент прегръщат най-голямата заблуда - че с малки стъпки ще успеят да променят системата. Сами, с малки стъпи.

Всеки има своята малка, но иначе много важна кауза. 

Понякога твърдението, че „и сам войнът е войн“ не е вярно. Всеки има нужда от подкрепа.

Така те се опитват да запалят близките си с техните идеи, близките да заразят други и така постепенно да събудят обществото. Навсякъде в страната, във всички важни сфери има хора, малки организации, НПО-та и други ентусиасти, които са тръгнали по този път. С намерението да събудят обществото около техни каузи. Да предизвикват гражданска активност... 

Приятели, колеги будители, добрите примери в обществото - тази схема няма да се получи!

Първо, защото тези инициативи винаги обхващат само една тема, която няма как сама по себе си да мобилизира критична маса, за да се стигне до съществена промяна. Хората са различни. Не всеки се вълнува от същите теми. Ако живееш в София и не си особено зелено ориентиран, дали много те касае, че изсичат горите в Странджа? И ако човек още няма деца, доста по-слабо го вълнуват проблемите в образованието. И когато някой е още жив и здрав, абсурдите в здравеопазването му се струват някак много далеч. Разбрахте идеята, нали?

Втората причина е, че

голяма част от обществото е толкова смачкана от 27 години свобода, веселба и демокрация, че няма грам останала енергия да се включи, в каквато и да било кауза.

И реално погледнато, в България има 365 повода всяка година да тръгнем на протест. Понеделник да спасяваме Пирин, вторник - защото закриват детска градина в махалата, сряда за дупките по пътищата, четвъртък - защото съдебната власт е корумпирана... Списъкът няма край.

И по този начин всички тези будители, движещите сили на иначе много важни каузи са обречени и най-накрая се превръщат в хамстери. Заключени в собствената си клетка, изразходващи цялата си енергия в хамстерското колело. Тичат, тичат, да се чувстват полезни, но най-накрая сами се отказват и виждат, че няма смисъл. Аз самият бях на път да стана хамстер, но навреме осъзнах, че пътят е друг...

Властите в България имат неограничени средства да ни вкарат обратно в клетката, ако случайно успеем да избягаме. Имат неограничен ресурс да ни изключват от медийното пространство и да компрометират името и постиженията ни, ако случайно с нашия добър пример или план, привлечем прекалено голяма аудитория. Имат голяма помощ и от Европейския съюз, който без да е обмислил крайния ефект, щедро раздава субсидии. Един уникален инструмент за „нашите“ да разделят и владеят. 

Хора с една и съща кауза се разделят и стават конкуренти в стремежа си да отговарят на изискването за някакво финансиране от ЕС.

Но най-силното оръжие на тези, които работят в сенките и отбраняват старото статукво, е безплатно. Даже няма нужда Европа да вади пари за него. Най-силният им коз е един наш собствен дефект. Една човешка черта, която е твърде силно изразена по тези ширини. Дали е балканска или българска, не съм разбрал и до днес.

Но където предприемчивите хора на запад предимно намират приятели, съмишленици и партньори, в България хората виждат в другия враг, опонент, или в най-добрия случай: конкурент.

Гледайте едно мое любимо филмче сега:

Ще видите, че причината за неуспеха на будното общество в България е клетка с три хамстера. Те са приятели, най-вероятно даже роднини. И всичките са със същите интереси, същата кауза. Но от твърдоглавието и тоталната липса на комуникация и стратегия става ясно, че с двама хамстера работата е по-зле, отколкото с един...  

В България има над 100 политически партии, над 1000 НПО-та, над 10 000 фондации и над 100 000 мислещи хора, които можем да наречем будители в една или друга сфера – и аз един от тях...

А всеки ден откриваме топлата вода. Всеки за себе си. Всеки ден правим малки стъпки напред в нашия микро космос. Развиваме се. Увеличаваме аудиторията си с още 2-ма души днес, приемаме нов приятел симпатизант във фейсбук. Но времето напредва, кризите в България, финансовата и моралната, стават по-тежки всеки ден. Надеждата на хората, живеещи в страната, се стопява непрекъснато и нишката, която свързва българите в чужбина с родината им, се разтяга до скъсване. Скоро тя ще се скъса завинаги...

Много често, когато говоря за лъжата на малките стъпки, хората, които ме слушат, се ядосват, защото се чувстват засегнати. Чувстват, че са се провалили. Супер. Нека се ядосват.

Крайно време е всички да погледнем в огледалото.

Разбира се, че много естествени процеси са постeпенни, много неща  растат с малки стъпки. Едно дете не се учи да ходи от раз. Много ясно. Но теорията на малките стъпки, е станала оправдание на будните хора. 

Да разберем, че каузата е една голяма и обща. Да си помагаме един на друг.

Малките стъпки са оправдание за най-големия неуспех, именно неумението на хората да работят заедно. В екип с други като тях.

Невъзможно им е да работят със съмишленици. Защото всеки си мисли, че неговата програма е по-добра и че неговите идеи и решения са най-ефикасни. Отдавна разбрах, че не страхът, че другият може да избяга с по-големия кокал спира хората да се сдружават. И това е българска легенда. Всичко е въпрос на его.

Често човек чете мъдрости, на които не може да хване цялата дълбочина. Една такава е на Буда:

По-велик от този, който е преборил армия с 1000 войници е този, който успява да пребори себе си.

През лятото ми светна, че спасението на България е именно в тези мъдри думи.

Ако...

...само 100 човека се пречупят и осъзнаят, че може би тяхната кауза не е най-важната, че техните идеи и виждания може би търпят шлифоване от съмишленици, ако тези хора започнат да търсят това, което ги обединява, вместо това, което ги дели, ако те са готови да жертват собствените си дребни разлики в името на благоденствието на нашето общество... 

Тогава всички тези малки стъпки заедно стават един километричен скок.

В България има толкова много знание и опит. Повярвайте ми. Виждам го всеки ден. Милиони стъпки от десетки хиляди хора са направени през последните 27 години. Има предостатъчно налягане да изстреляме България в космоса. 

Всичко това ще стане. Въпрос на време. Може би един трябва пръв да наведе глава и да каже, че пътят не е този, по който е тръгнал първоначално. Да помоли друг да му помогне, защото сам не може. Тогава може би другите 99 ще се пречупят. 

Колко време още ще отнеме, не зная, но в деня, когато тези 100 човека намерят достатъчно мъдрост, когато тези хора от всички важни за страната сфери седнат на една маса, да забравят за егото си и малките им разлики, да търсят общата им цел, 

тогава промяната в България е започнала.

Но чак тогава и нито ден по-рано. Всичко, което се случва преди това, е със сигурност пак нещо свързано с малки стъпки. А често те ни спират да направим ГОЛЕМИТЕ.