Успелите споделят

Ирен Леви е позната от телевизионния екран - журналист, автор и водещ на предаванията ,,Небивалици” БТВ, ,,Голите ангели” Нова телевизия, а доскоро водещ и сценарист на “Малки истории” БНТ. Автор е на книгите ,,Хмутовете”, ,,Голото плашило”, ,,Последно повикване”, а най-новият й роман е ,,Ангелски данък”. След рязък завой в кариерата, миналата година Ирен напуска телевизионния екран и става учител като част от програма “Нов път в преподаването” на фондация ,,Заедно в час”. В момента преподава Български език и литература, Творчество, Приказен свят и Музика на първокласници в иновативното 90 СУ ,,Ген. Хосе де Сан Мартин” в кв. Люлин в София. С тях продължава да развива и своето Ателие за Фантазии (бел. ред. извънкласна дейност за творческо писане за ученици). Едновременно с преподаването Ирен „завършва и второ висше образование Педагогика в Пловдивския университет ,,Паисий Хилендарски”.

Ако и ти обмисляш да смениш професионалния си път и да станеш учител, кандидатствай за програма “Нов път в преподаването” до 15 март на сайта на “Заедно в час”. С програмата ще получиш съвременно педагогическо обучение, подкрепа от ментор, намиране на позиция в училище, учителска правоспособност (ако нямате такава), възможности за кариерно развитие, полезни ресурси, професионални контакти и силни приятелства. Всички обучения, включени в програмата, непрекъснато се адаптират за нуждите на новите учители, като от 2020 г. има и специални модули за ефективно преподаване в онлайн среда.

Разкажи ни за пътя ти от телевизията до класната стая. 

По този път има малки и големи завои, спирки за размисъл, има и пътеки за връщане назад, по които засега не тръгвам. 

Когато реших да уча журналистика, бях убедена, че думите могат да променят света. С еуфорията на 19-годишен човек вярвах в силата на медиите и в това, че тя се използва за добро. Всички предавания, които съм правила през годините, търсят “светлата страна на улицата” и се опитват да дадат насоки как може да се стигне до нея.

Последните 10 години бях водещ и сценарист на “Малки истории” - предаване, което поглежда живота през реалните съдби на хората. Разказвали сме много тъжни и тежки истории, а също - много светли и зареждащи. Гостите ни бяха подбрани и имах удоволствието да говоря с удивителни хора, които извън тези обстоятелства едва ли бих могла да срещна. В един момент обаче открих, че аз само отразявам чуждите животи, аз съм огледало.

Прииска ми се да стана част от хората, които правят Промяната, а не само да разговарям с тях. Тук някои малки “съвпадения” ми помогнаха да доразвия своята мисъл и след повече от година в чудене и все по-голяма вътрешна убеденост, кандидатствах за учител в “Заедно в час”. Преминах успешно през трите кръга на подбор, преминах през Лятна Академия и се озовах в най-подходящото училище за мен - 90 СУ “Ген. Хосе де Сан Мартин”.

Какво те подтикна да станеш учител?

Моят любим фантасмагор Джани Родари е бил журналист, писател и учител. Доскоро имахме общо само по два показателя. (усмихва се)

Всъщност разбрах, че съжалявам, че не съм станала учител, когато започнах да правя Ателие за фантазии като извънкласна дейност за деца от първи до седми клас. За по-големите това беше нещо като кръжок по творческо писане, а при малките развихрянето беше пълно, защото предизвикателството се оказа наистина голямо. Но точно при тях стана най-сполучливо. Развивах Ателието три години преди да кандидатствам в “Заедно в час”. Вече знаех как се чувствам в класната стая и че това усещане ме притегля. После пъзелът се нареди от самосебе си.

Защо избра да си учител точно със Заедно в час?

Плюсовете са много. Ангажиментът ти е за две години, което означава, че след това можеш да се върнеш към предишната си професия, ако си размислил. Още по-важно: ставаш част от общност, не си особняк, решил на зряла възраст да учи в университет. И най-важно: през цялото време имаш подкрепата на координатор и екип от съмишленици, които не ти позволяват да се объркаш, изтощиш и обезвериш. Бих прибавила към тези плюсове и Лятна Академия, която дава знания и умения, които са съгласувани с най-новите тенденции в професията, а това не може да се научи дори в университет. 

Какво е да си учител след един срок преподаване на първокласници? 

Мечтаех да работя с първокласници. Исках с децата, които ще обучавам, сами да си създадем правила, които да следваме. Надявах се да не са вкарани в клишето и да се наложи да го разбивам. В ежедневието ни има взаимно уважение и обич. Често се объркват и се обръщат към с мен с “мамо”, което приемам като най-големия комплимент.

Няма да крия колко съм уморена понякога след училище. Има дни, когато децата сякаш изпиват енергията ми и други дни, в които ме зареждат догоре. Класът ни е пъстър. Палитрата от характери е пълна. Но бих казала, че децата са чудесни. Имам късмет с този клас. Всъщност - и с родителите им имам късмет, което е не по-малко важно. Преди не си давах сметка с колко много неща се занимава един учител. Представях си единствено процеса в класната стая. О, не. Един учител се занимава с почти всичко. Той трябва да бъде педагог, психолог, социолог, лекар, певец, художник, Google…

Когато ни разказваха за теб от “Заедно в час” ни казаха, че твоята класна стая е хвърчаща. Защо твоята класна стая е точно хвърчаща? 

Това е една закачка от първия учебен ден. Исках да им илюстрирам по разбираем за тях начин, че ще пътуваме в Знанието и тогава им казах да си представят, че класната стая е нашия самолет, с който ще се придвижваме. Всяка сутрин закопчаваме невидимите си колани (които не ни позволяват да се разхождаме по време на час) и политаме в нова посока. 

Как се промени виждането ти за учениците? 

Никак. Аз самата имам две деца и съм била активна част от живота им, познавам децата на всяка възраст. Вярвам, и винаги така съм смятала, че към учениците трябва да се отнасяме с уважение, обич и търпение. В противен случай ги губим. А може би губим и себе си.

Какво научи ти самата за един срок преподаване? 

Азбуката. (усмихва се) Шегувам се. 

Научих, че не е лесно и е нормално да не е лесно. Много е отговорно. Хората, които се занимават с обучението на деца би трябвало да бъдат уважавани повече. Не знам защо е по-престижно да си журналист, отколкото учител. В това има нещо сбъркано. Всеки ден си го мисля. Толкова хора са се възхищавали на това, че съм телевизионен водещ, много по-малко разбират защо съм заменила екрана с класната стая. Време е да променим мисленето си в това отношение. 

Кои са най-големите предизвикателства в това да си учител и имаш ли рецепта за справяне с тях?

Най-голямото предизвикателство е всеки ден да си на високо ниво - спокоен и раздаващ се. Който е бил в класна стая знае, че понякога е трудно дори само да привлечеш вниманието на децата, без да повишиш тон, за да те чуят. За тази цел си имаме пластмасово шише, пълно донякъде с монети (направих го един ден, в който класът беше много шумен), с което подрънквам леко или силно, за да привлека вниманието. След това мога да говоря тихо и те пак ме чуват. 

Когато срещна трудност, когато предизвикателствата ми се сторят твърде големи за опита ми, се обръщам към моята колежка г-жа Ива Горова, преподавател с богат опит, която винаги ми помага да открия верния път към решаването на проблема. Изключително се радвам, че работя с нея - ние преподаваме на един и същ първи клас. За каквито и да е други трудности се обръщам към координатора си от “Заедно в час” Гергана Чолакова, която винаги откликва с безкрайно търпение на моите въпроси. И на нея много ѝ благодаря.

Коя е учителската практика, която използваш най-често в класната стая и защо?

Не е една. Но това, което правя основно е да обяснявам защо. Никога не изисквам от децата да правят нещо ултимативно, винаги предварително разяснявам каква е ползата за тях да го направят. Говоря много, затова и вече два пъти губя гласа си, но за мен по-логично е да вложиш време в това да обясниш, вместо всеки път да повтаряш и повтаряш какво трябва да направят, без да разбират защо искаш това нещо от тях. И давам друг пример: в началото на годината само две деца можеха да връзват обувките си. Останалите ме молеха аз да го правя. Реших, че това не е редно и отделих време да ги науча да си връзват обувките сами. След това получиха мисия да доразвият умението вкъщи. Всички се справиха. Не се държа с тях като с бебета и те много бързо пораснаха в най-хубавия смисъл на думата. 

От какво образование имат нужда учениците в България?

Имат нужда от обучение, в центъра на което е поставен ученика. Всяко дете е различно, затова и нуждите на всички не са идентични. Трябва да “ушием” образованието по самото дете, като палто, което да му става и да го носи, и да му топли, а не да очакваме всички да влязат в един и същи номер обувки. 

Българското образование има нужда от качествени и вдъхновени млади преподаватели, уважавани и високо платени. В класната стая трябва да се влиза след ситно сито, което да пресява хората не само по отношение на педагогическите им качества, но и по отношение на заряда и духа, който носят като хора. Ако такива хора влязат в класната стая, след 10-15 години ще имаме видими блестящи резултати.
 

Автор: Ремина Алексиева