Култура

с. Голица, Варненска област, турско време

Казваха се Демир и Бурак - желязо и мълния. Подходящи имена за башибозуци. Спомням си ясно презрението в очите им, грачещите им гласове, грубия смях. Неприличните погледи. Бях тръгнала с малкия ми син към краварката да вземем малко мляко за баницата. Митко беше едва на шест.

Заплашиха, че ще ми го вземат. Бяха изнервени заради войводите, които още пазеха селото. До оня момент нямаше ни един еничар, взет оттук. Бяха стръвни, помислих че ще ми го издърпат от ръцете, но като че ли изпитваха удоволствие да ме обиждат.

Спомням си как ми кипна. Разкрещях се и им казах в очите, че ще го удуша с моите си две ръце, но няма да го дам да го потурчат. После бързо тръгнах към къщи. Забравих за млякото, за баницата, беше важно само да го скрия.

Не ме последваха, не и веднага. Както хищникът си мисли, че плячката няма къде да избяга и нарочно отлага триумфа си. А планът се оформи в главата ми за петте безумни и ужасни минути, докато стигнем до вкъщи. Казах на Митко, че ще си поиграем, но трябва да прави точно каквото му казвам.

Той ме чакаше до дръвника. Отидох в кокошарника и грабнах най-едрия петел. Ръцете ми трепереха, страхувах се да не се забавя и крясъците му да не ме издадат. Заклах го с едно рязко движение и веднага хвърлих главата на покрива - турците едва ли щяха да се сетят да потърсят там.

Петльовата кръв рукна, опръска дръвника, престилката ми. Оставих дълга ярка диря до една леха встрани. После заръчах на Митко да легне до цветята и да стои неподвижно, докато не му кажа да се изправи. Сложих го с лицето надолу, за всеки случай. Полях го с кръвта, която продължаваше да шурти от петела. Наквасих няколко стръка трева и ги лепнах на вратлето на момчето ми, барем заприличат на рана от брадва.

Когато чух копитата, се затичах до дръвника, грабнах брадвата. Затворих очи, вдишах няколко пъти и с яростен вик я забих дълбоко в дървото, точно когато башибозуците влязоха в двора. Спомням си и че крещях и кълнях, а те просто стояха и гледаха. После се обърнаха и си тръгнаха без нищо да кажат. Тогава разбрах: по погледите им личеше, не бях спасила само моето момче. Бях спасила всяко момче в селото.

Така се ражда легендата за Петльовден - от една смела българска майка с балкански характер. Сетне в много села в Източна България се разпространява традицията да се коли петел на днешния ден и да се мажат с кръвта му челата на децата за здраве.

А село Голица е старо колкото самата българска държава и според жителите на тоя край голичани са най-чистите прабългари. Разправя се още, че турците направили голичани пазители на Дюленския проход и така оправдали отпадането на кръвния данък от селото. Днес там може да се види издигнат паметник на петела.

Традицията повелява на втори февруари всяка година жените от варненските села да обличат най-хубавите си дрехи, да месят питка и да заделят най-пъстрия петел в двора. Той се отглежда за целта още от лятото или есента, вари се цял ден и после се раздава на порции на съседите за здраве. На някои места дават на момчето да заколи петела на входа на къщата, а на други колят и кокошки за здраве на момичетата. Има и села, където забучват главата на петела пред къщата, а краката хвърлят на покрива. Навсякъде се прави кръст на вратата с кръвта от петела.

Петльовден се счита за Черен ден. Днес жените не похващат работа, за да не се почерни къщата. Също така не хващат и остри предмети, не цепят дърва и дори се счита, че трябва да има пълно полово въздържание, както и да не се вдигат сватби.

Днешния ден се обвързва още с почитането на Свети Евтимий, покровител на мъжките рожби, въпреки че ритуалите са изначално езически и тръгват от мита за цар Ирод, когато майките са заблуждавали царските войници по същия начин, за да скрият момчетата си.

По стар обичай на днешния ден майките с момчетата посещават бабата в селото, която е израждала децата през последната година. Петелът, освен начин за почитане на мъжките рожби, е и предвестник на утрото, затова се свързва и с възкресение, с вечно възраждащ се живот.

Царя на Тодор думаше:

Тодоре, баш болярино,

ти беше сетен сиромасин,

пък сега, Тодоре, пък сега

ти стана баш болярина.

Отде ги зе ти тяз пари,

дали ги на път намери,

или ги със пот спечели?

Тодор на царя думаше:

Царю, ле, царю честити,

нито ги на път намерих,

нито ги със пот спечелих,

мене ме Господ надари

с девет мъжки рожбици…