Петя Кертикова - един български новинар зад граница (ИНТЕРВЮ)
Петя Кертикова e родена в грaд Русе, на 27 години. Бивш професионален спортист по лека атлетка (бегач на средни и дълги разстояния). Завършва Спортно училище „Майор Атанас Узунов” в гр. Русе. Зад гърба си има множество златни медали, купи, грамоти, отличия. Била е кросист на България години наред, сред талантливите деца на България, участвала на младежка Олимпиада в Линяно, Италия през 2005 година, където завоюва 4-то място – най-доброто в отбора на България за тогава. Успява да избяга 3000 м. гладко бягане за 9:29:05 – време, което и досега е непосилно за много девойки под 17 години. Години наред е шампион на България в дисциплините 800 м., 1500 м. и 3000 м. гладко бягане.
След като завършва гимназиалното си образование в спортното училище, получава покана да учи, тренира и да се състезава в Southern Methodist University (SMU) в Далас, щата Тексас, на пълна спортна стипендия. Именно така през 2007 г. се озовава в Америка. На втората годита от обучението й, лекари ѝ откриват ранна фаза на остеопороза и се налага да не се състезава професиоално. Споделя, че това е бил един от най-тежките моменти в живота ѝ до сега.
Бях сама, без близки (в Далас няма много българи в сравнение с Чикаго), не знаех добре английски език, трябваше да уча здраво, за да държа определен GPA или общ успех. За да задържа стипендията си, работих на две места. Спортът за мен беше начин на живот. Всичко беше подчинено на атлетиката, но се наложи да затворя вратата на пистата и да отворя друга.
В момента живее в Чикаго, щата Илинойс и работи за първата българска телевизия извън пределите на родината – Би Ай Ти телевизия.
Ти ли избра журналистиката за професия или тя теб?
Бях съкрушена, след като разбрах, че няма да мога да бягам професионално повече. Благодарение на онова, което ме е научил спорта успях да продължа напред. Бях на 20 г. и реших, че трябва да намеря нещо, което да запълни празнината. Аз съм човек, който се раздава във всичко на сто процента и трябваше да намеря друго, което да ме държи на вълната и да ме кара да се чувствам жива, правейки го. Така, обичайки писането, тук е моментът да спомена, че родителите ми са учители по български език и литература, реших да следвам журналистика. Целта ми беше да бъда спортен репортер и водещ, да отразявам спорт в България и света. Така през 2011 г. завърших обучението си в Южния методистки университет в Далас със специалност Телевизионна журналистика. Сякаш се избрахме взаимно с журналистиката. Сега съм новинар. Започнах като репортер в Би Ай Ти, а от малко повече от половин година съм водещ на вечерната емисия новини за Америка. По-рядко репортерствам в сравнение с преди, но няма как да не се включа на живо поне веднъж или 2 пъти седмично. Освен това, съпродуцирам емисията, която водя. Въпреки всичко казано до момента, самата аз не се считам за успяла все още.
Част си от екипа на телевизия BiT. Разкажи ни как минава един твой работен ден.
Започвам работа в 10 сутринта, но всъщност, както всички журналисти, работя още преди това. Ставам към 7 сутринта и започвам да чета родни и световни новини. След като съм прочела новините от деня, отивам в студиото и започвам да пиша и да съпродуцирам емисията. Имаме събрание с колегите от Америка и България (с тях сме по телефона) и така избираме кой репортер къде ще отиде за живо включване, кой върху какво ще работи през седмицата и разбира се, за деня. В 5 часа следобед се случва и магията – започват новините, а след като свършат започва всичко отначало – търсене на нови истории, репортажи, интересни хора, новини, които са полезни на сънародниците ни по света, новини, които ще им помогнат по някакъв начин или улеснят емигрантския начин на живот.
Като репортер, който е извън България какво е мнението ти за журналистиката по нашите географски ширини?
Не oдобрявам изцяло журналистиката, която се прави в родината. Една голяма част е скандална, жълта; набляга се на криминални истории, на това, как е преминал деня на депутатите в Парламента (много от българите в Америка, с които съм разговаряла например са избягали от България именно, заради политиците, които ги управляват или по-точно, които са техни народни представители); на новини, които могат да се чуят и видят по всички канали. В Би Ай Ти можем и сме го правили да започваме с позитивни истории, репортажи за българи, които живеят в Америка и които са прославили България и отвъд Океана, които не са убили или ограбили например. В родината такъв подход е сякаш рядкост. Вярно е, че самата природа на новинарските емисии в повечето случаи е негативна. Свикнали сме първите новини, които видим и чуем да са за убити, изнасилени, застреляни, прегазени на пътя, взривени от терористична групировка, измамени от Системата или някой друг, но има и емисии, в които началото може да е позитивно.
Освен репортер си и водещ на новини. Коя е любимата ти положителна новина, свързана с България от последния месец?
Избирането на Осмицата на България - Христо Стоичков за посланик на добра воля към ЮНЕСКО. Мисля, че той може да направи много както за спорта, така и за българското общество.
Журналистиката е една сфера на реализация, която е интересна за млади хора. Какви съвети би дала на тези, които правят първите си стъпки в нея?
Да дерзят и да не се отказват пред трудностите на живото предаване, на рисковете да си репортер. Да бъдат бунтари и да отстояват идеите си, това, в което вярват, това, което искат да реализират като репортаж. Да вярват винаги в себе си и да могат да казват „извинявй”, когато са сгрешили. Телевизията е екипна работа, един голям отбор и всеки трябва да даде своя дял, за да има перфектен продукт. Журналистиката не е само професия, тя е начин на живот също, както е и в спорта. Ако се заемат с нея, не бива да се отказват след първата грешка или трудност, която изпитат. И последно – да се опитват всеки ден да бъдат по-добри.
Лесно е веднъж да станеш първи, но е трудно след това да държиш това ниво
Какви са бъдещите ти планове в личен и професионален план?
В момента искам само да съм жива и здрава, да имам идеи, които успешно да реализирам, да показвам на света успелите и онези, които не са могли да се реализират в Америка, да бъда обективен и честен журналист. В професионален план сега смятам, че се намирам там, където трябва да бъда.
Представи си, че правиш репортаж за перфектната България. Как би звучал той за теб?
Репортаж за някой, който прави безвъзмездно добро. История без злоба, негативизъм, нещастия, недоимък. В малката България имаме всичко онова, което би ни направило щастливи – реки, планини, море, чиста вода, храна, въздух. Идеята ми за репортаж за перфектната България има и друго измерение - деца, които тренират в нови зали, бази, стадиони; деца, които развиват таланта си без контузии, заради амортизирани бази; деца, чиито мечти имат реализация в собствената им родина; които няма да напуснат България и да бъдат далеч от майки и бащи; за децата, защото те идват след нас.
