Октаново число

На ринга на световния книжен пазар Петя Лунд е състезателката от отбора на българската съвременна литература, която тренира с най-добрите играчи от Германия, за да им предложи добър спаринг, а от време на време и да им отмъкне някоя награда. Завършва Медии и Славянска филология в Кьолнския университет, след което повече никога не сваля професионалните си ръкавици от областта на езика, литературата и книгите.

Първоначално работи като преводач към книжния панаир в Лайпциг, а през 2016 г. създава своето издателство „ета“ за българска съвременна литература. Пет години по-късно „ета“ вече издава съвременна литература от Югоизточна Европа за немскоезичния свят, вкл. Германия, Австрия и Швейцария. За трудните мачове и квалификациите в литературата и книжната индустрия, предизивкателствата пред т.нар. „малки“ езици, новите технологии и старите навици, разговаряме с Петя Лунд, докато редактира следващата нова книга.

Kакво работи Петя Лунд?

Издава книги и по-специално съвременна литература от България, Сърбия, Хърватска и Босна и Херцеговина. Заедно с преводачите избираме произведенията, които те превеждат на немски, а аз организирам процесите, свързани с продукция, разпространение и още доста други неща като фестивали, изложения, пътувания, награди и т.н.

По-голямата част от времето ти вече е посветена не на превода, а на управлението на издателството. Какво обичаш в превода и какво в издаването?

В превода много се възхищавам на необятността и красотата на езика. Навлизането на дълбоко и търсенето на подходяща дума или израз може да се сравнява с търсене на скрити съкровища при гмуркане. В издаването съм най-щастлива, когато всички части на пъзела, който всъщност е процесът по създаване на всяко издание, съвпаднат и книгата е точно такава, каквато съм си я представяла преди да започнем. В няколко случая дори е надхвърляла очакванията ми.

Защо е важно да има българска литература по света? Не веднъж в свои интервюта отбелязваш, че досегът на чуждестранни студенти с българския език вече е силно ограничен и в катедрите по славянски и българска филология в чужбина става все по-безлюдно. Какво ни подсказва тази печална тенденция?

Важно е да има литература и изкуства от всички краища на света. Важно е да можем чрез тях да се изразяваме и да си разказваме, да се разбираме по-добре и да сме по-образовани и знаещи. Тук фокусът не е толкова върху българската, а върху литературата изобщо. Относно бъдещите преводачи от български на немски език - по мое лично мнение занапред ще се надяваме повече на родени таланти между двуезичните ни деца, отколкото на държавни университети извън България. Тенденцията говори сама за себе си и за огромно съжаление, професията на литературния преводач е крайно неоценена и не рядко зле платена, въпреки че е наистина тежък и времеемък интелектуален труд. Това е изключително тъжно и засяга не само преводачите от български език.

Като българка, живееща в чужбина, в каква посока най-вече ти се иска да се промени представянето на нашата култура извън България?

Едно нещо със сигурност е важно и желателно да се постигне вбъдеще - събитията от българския културен сектор да влязат в настоящето, като се започне от локациите, мине се през рекламата и призив към публиката и се стигне до самата реализация.

Пострадаха ли книгите от пандемията?

И да и не. Едно от най-важните събития около едно ново издание - срещите на авторите с публиката, отпадна, с което и книгите загубиха, понеже пътят им към читателите стана по-труден. От друга страна обаче онлайн представянията на нови издания достигат до съвсем нови и неочаквани публики, които не биха могли да участват, ако я нямаше тази онлайн възможност.

Най-трудният момент за нас обаче беше през месец март 2020-та г. и отпадането на Международния книжен пазар в Лайпциг, където се очакваше да получим голямо медийно внимание и високи продажби, не само заради номинацията на Андреас Третнер за превода на книгата "Кротките" от Ангел Игов, а и защото фокусът на самия панаир щеше да бъде Югоизточна Европа.

Освен това за пръв път щеше да е възможно да продаваме книгите си директно на щандовете – а не през книжарницата на панаира, която ни удържа проценти от продажбите. Съвкупността от всички тези фактори ме накара да се подготвя стабилно за изложението с много и скъпи рекламни материали и големи тиражи. Всичко това се срина и последствията бяха доста тежки за мен, не само финансово, но и емоционално.

През май 2020-та г. дойде наградата за превод на "Кротките" от Къщата за културите на света (HKW) в Берлин и фондация „Елементарни частици" (Elementarteilchen) за изключителни творби на съвременната литература и техния първи превод на немски. Това беше събитието, което ме извади от шока на първия локдаун и ме мотивира да погледна отново напред. 

Както спомена, изпратихте 2020 г. с няколко награди. Какво означава това в контекста на огромния немски книжен пазар и традиционно ограниченото преводно българско съдържание?

И номинацията и наградата на Къщата за културите на света са едно малко чудо, дори две, които лично аз изобщо не очаквах. И двете събития са признание на работата на Ангел Игов, но и на Андреас Третнер, който е един от най-реномираните преводачи в Германия изобщо. За издателството също беше чудесно и много полезно, тъй като получихме медийно внимание, което се отрази добре и ни даде видимост, която преди това беше немислима.

И въпреки всичко това беше само един момент от дългогодишна история и борба за налагане на марка на пазара, която едва сега, пет години по-късно, става малко по-лесна. В сравнение с доста други балкански страни, българската литература все пак е сред по-превежданите от региона. Повечето ни съседки не могат да се похвалят с подобни успехи в немскоезичния свят.

Какво планираш с издателство „ета“ е следващите месеци? В каква посока ще развиваш фокуса му?

От миналата година насам работим по проект към Creative Europe, който включва 6 книги от България, Сърбия, Босна и Хърватска. За есента подготвяме публикуването на стихосбирката "Пропуснатият момент" на Йорданка Белева, в превод на Хенрике Шмит и Силвия Василева, с илюстрации на Габи Бергман, а малко след това и романът "Прашка" на Йордан Радичков, в превод на Андреас Третнер.

Преди доста години на един панаир на книгата Георги Господинов беше казал, че в началото на  кариерата му са го определяли като ямболски писател, по-късно като български, след това балкански, най-накрая - европейски. И че целта му е да го определят просто като писател. Та тогава това степенуване много ми хареса и си пожелавам за „ета“ от издаване на българска литература, минавайки през Югоизточна Европа и после цяла Европа, някой ден да сме работили толкова  добре, че да е сме просто издателство с автори от цял свят.

Кой друг, освен теб, помага за това да има повече българска литература в Германия, Австрия и Швейцария? И ти лично на чия помощ разчиташ в работата си?

Ще се опитам да изброя всички, които лично познавам и се извинявам предварително, ако забравя някой. Заедно с мен рамо до рамо са преводачите Хенрике Шмит, Елвира Борман и Андреас Третнер. Ценя работата на преводачите Александър Зицман, Инес Себеста и Томас Фрам, с които все още не съм имала възможност да работя, както и Виктория Димитрова Попова. Знам за няколко малки издателства с по няколко заглавия от България като „Драва“ и „Вийзер“ в Австрия, „Дрошел“ също в Австрия, дори и в Берлин има едно издателство, което издава български автори, но по-скоро от възрожденската епоха. „Инк Прес“ е издтелство в Цюрих, което също издава съвременни български автори. 

Тук е мястото да спомена и художничката Габи Бергман, която косвено също допринася за разпространението на българската литература в немскоезичния свят. Габи илюстрира преведени от Хенрике Шмит стихосбирки, с което не само визуално превежда текстовете, но и организира изложби, снима филми и непрекъснато ражда все нови и нови идеи за привличането на нова публика. Друг важен партньор, с който сме работили многократно, е BULDOC Berlin - дни на българското документално кино, както и Cyrillic Sounds - The Balkan Culture Sessions, на който съм и една от създателките.

Отвъд това на мен ми помагат доста хора, основно близки приятели (тук няма да споменавам имена, те си се знаят кои са и колко много им дължа) и чудната Виктория Рангелова, която от малко повече от една година е сериозна опора, за което тук искам да й благодаря публично.

А какво предстои на литературния превод в епохата на google translate и все по-оптимизираните автоматични преводачи и редактори?

Любопитно е и за мен какво ни очаква. Мога да си представя, че преводачите ще поемат по-скоро функциите на редакторите и ще "разчистват" след автоматичния превод. Засега е ясно, че преводите от "голям" към "голям" език чрез софтуер вече не са никак лоши.

Отвъд издателството и дома, кое е другото ти любимо място в Берлин или по света?

Преди една година вероятно първо щях да се сетя за някое заведение или музей. В момента обаче, след месеци ежедневни дълги разходки из Берлин – тъй като от ноември 2020 г. насам в Германия заведенията, кината, театрите и т.н., са затворени – веднага се сещам за любими места, от които повечето са около река или езеро. Един от най-често изминаваните маршрути през изминалата година е до острова на музеите в Берлин.

Друго много любимо място за разходки е Румелсбург, отново по алея по продължението на езерото със същото име и реката Шпре. Друго ново любимо хоби са ми обиколки пеша в далечни квартали, като Нойкьолн или Шонеберг, където всичко е коренно различно и ми дава усещането за екскурзия в друг град. Във времена на епидемия и тотално затваряне подобни излизания от собствения малък свят за мен са от изключителна важност. Извън Германия местата, на които се чувствам най-щастлива, са почти винаги южни дестинации в Европа, която за съжаление още не съм напускала. Но в рамките на стария континент Барселона, Лисабон и части от Италия са места, на които винаги ще се връщам с голяма радост.

Uspelite.bg и Културна фондация А25 стартираме рубриката „Октаново число Култура“ като пресечна точка на представите ни за хора, упорито променящи средата със средствата на културата, правейки по този начин общото ни бъдеще възможно по-добро. В продължение на година всяка трета седмица от месеца ще ви разказваме за личности, за които да подобряват нашия общ контекст не е кауза, благотворителна акция или извънредна проява на емпатия, а просто нормалност, ежедневие и начин на живот. 

Те са преводачи, изследователи, мениджъри, журналисти, артисти, но и хора, за които съвременната българска култура не е задължително професия, но със сигурност е любов. Всички тях, рядко или никога, няма да видите в прайм тайма на масовите медии не защото нямат какво да кажат, а защото имат гориво вместо рейтинг във вените. Селекцията на участници в рубриката ще бъде изцяло субективна и поради това още по-лична.