Успелите споделят

Една добра новина така и не се осъществи през изминалата необичайна година, но пък през настоящата може би ще имаме късмет най-сетне да видим "Петя на моята Петя" на големия екран. Филмът, кръстен на разказа на неповторимата поетеса Петя Дубарова, ще се излъчи за първи път у нас по време на международния конкурс на 25-ия София Филм Фест (ако не стане нещо извънредно, разбира се). Режисьор на лентата е Александър Косев, а ролята на Петя Дубарова е поверена на Алиса Атанасова. Младата и талантлива българска актриса има няколко екранни превъплъщения, множество роли и участия на театралната сцена, а от няколко години ни липсва и вдъхновява от тъй близкия, но далечен Берлин.

Какво си взе от света на Петя Дубарова? Какво откриваш в творчеството и историята ѝ?

Светът на Петя Дубарова беше с мен доста дълго - времето, в което се подготвях за филма, беше и време на много промени в моя личен свят. Взех си от нея усещането за млада душа, прозираща мъдрост, поставяща живота под въпрос. Тя е била на 17, а аз бях на 27, когато започнах да я препрочитам. 

В историята ѝ открих нови гледни точки към проблемите на младите и намерих у себе си нови нива на съпричастност. На годините, когато тя се е чувствала неразбрана, аз съм била благословена със свобода, подкрепа и разбиране по отношение на всичко, което съм правила. През нея си напомних още веднъж колко много безусловна подкрепа съм получила в живота си.

Имаш ли си любим неин стих?

Не е само един. За мен поезията  както на Петя Дубарова, така и по принцип, се свързва силно с етапа, в който човек се намира по отношение на житейския опит и емоционалното си състояние. Един ден ще е “Лунапарк”, друг ден - “Посвещение”.

И все пак може би винаги ще ми се иска да мога да се асоциирам със “Слънчево момиче” :

“И хората да гледат мен засмени,
да казват "Тя е слънчево момиче,
във вените ѝ слънчево червени
дъхът на слънцето с кръвта ѝ тича."

Къде е разговорът за младите хора, психическия и емоционален товар, който носят? Как бихме могли да го споделим и да им помогнем? Има ли гласове, които не чуваме?

Сложен въпрос. От години работя с млади хора и преминах много плавно от асоциирането си с тях до отграничаването като човек с малко повече опит. Единственото, което ми се струва полезно, е да не се омаловажават проблемите на един съзряващ човек. Личният разговор, личната комуникация и въпросите “Как си?”, “Мога ли с нещо да ти помогна?”, окуражаването на споделяне без страх и срам. Иска ми се да мисля, че има достатъчно “чуващи уши” в днешно време, но се опасявам, че това може би е така само в моя балон. Много обичам един цитат:

Бъди човекът, от когото имаше нужда, когато беше по-млад!

Ако масово заемем тази позиция, може би ще има по-малко нечути гласове. 

Липсва ли ти усещането за кинофестивали, пълни зали, досег с много хора? Ако да, как запълваш липсата?

Не е липса, ами направо бездна и не мога да скрия, че не мога да я запълня. Зее си и си чернее и чакам отнякъде да просветне. Хубаво е как изкуството се опитва да продължава да стига до хората чрез какви ли не онлайн инициативи, но уви, за мен това няма силата на досега с хора, на споделената емоция и енергия в залата. Да дишаме, да се смеем и да плачем заедно, са едни от най-красивите неща в живота според мен.

В "Петя на моята Петя" участва и брат ти Ясен Атанасов. Какво е чувството да си партнирате пред камера? Какво послание би отправила към младите актьори в България?

Тук трябва да отбележа, че с него се засякохме за около едва три секунди екранно време и не си партнирахме - сюжетните ни линии не се пресичат. Но чувството да сме част от един и същ филм, в който и двамата вложихме любов и енергия, е едно от най-прекрасните. Ние сме много различни хора, но вярваме силно един в друг и тази свързаност си я носим навсякъде. Той е изключително талантлив и би било страхотно да имаме шанса да си партнираме повече някой ден.

По принцип се въздържам от отправяне на послания, защото пътят на един актьор е много лична работа. В България е и много трудна. Моето мото винаги е било да опитвам всичко, което искам, за да не съжалявам един ден и да не се будя с “Ех, какво ли щеше да е, ако..?”. Понякога е имало смисъл, понякога може би не. Когато си млад, не знаеш много, но пък имаш енергия и вяра. Струва ми се много важно да не позволяваш на заобикалящите те негативност, рутина и безнадеждност да те повлекат с тях към “Ами, тука е така”. 

Не. Както си го направиш - така е, а “тука” подлежи на промяна.

Имаш ли си любимо място в Бургас, където е сниман филмът? А в България?

Конкретно място - не, но винаги съм харесвала Бургас. По време на снимките го преоткрих, тъй като не бях ходила от доста време преди това. Градът много се е развил - видях чисти, подредени места, велоалеи, много красота и творчество из улиците. Останах силно впечатлена.

В България най-много обичам планините. Късно започнах да ходя из природата, но обожавам да съм нависоко, на чист въздух, да ми мирише на борове. Да ми е трудно, докато стигна някъде “ей там, горе”, но като съм там - да дишам дълбоко.