Култура

Ирина Папанчева е родена в гр. Бургас. Завършва паралелка с литературен профил в СEУ „Св. св. Кирил и Методий“, магистратура по „Славянска филология – Чешки език и литература“ в СУ „Св. Климент Охридски“ и по „Европейска интеграция и развитие – Европейска политика и социална интеграция“ в Свободния фламандски университет в Брюксел (Vrije Universiteit Brussel).

Професионалният ѝ опит включва работа като журналист, редактор, преводач, заместник-кмет на Столична община, правозащитник в българския и европейския неправителствен сектор. От седем години ръководи офиса и застъпничеството към Европейския съюз на фондацията на Дж. К. Роулинг „Лумос“ в Брюксел.

Автор на детската илюстрована книжка „Аз заеквам“ (ИК „Сиела“, 2005), на повестта „Почти интимно“ (ИК „Кронос“, 2007 г.) и на романите „Анабел“ (ИК „Жанет 45“, 2010 г.), „Перо от пеликан“ (ИК „Жанет 45“, 2013 г.) и „Тя, островът“ (КК „Труд“, 2017 г.), на мемоара „Добре дошъл, Натан!“ (Fast Print Books, 2019 г.), както и на разкази и пиесата „About a hippo“ (2016 г.).

Нейни творби са публикувани на английски, френски, арабски и персийски. 

Повод да ни гостува на страницата на Успелите.бг е последната ѝ книга – „Добре дошъл, Натан“, на която езиков редактор е Васил Койнарев.

„Добре дошъл, Натан!“ е малка по обем, но разтърсваща книга, пробрала в себе си няколко живота. Трудно ли беше да я напишеш? Да бъдеш толкова безкомпромисно откровена?

Напротив, лесно беше. Имах нужда да я напиша точно по този начин. Да разкажа пътя си с Натан и да му дам място в света, да му дам живота, който той не доживя. 

Заглавието не подготвя читателя за това, което следва – раждането е предшествано от смърт. Защо се спря на него?

Паметта е живот. Само най-близките ми и колегите знаеха за бременността ми и за това, което се случи. Отне ми година, за да заговоря публично за това, да усетя необходимостта да напиша тази книга, която завърших точно преди датата на отпътуването и раждането на Натан. Ако не го бях направила, щеше да е все едно, че никога не е бил. Може би щеше да остане включен в статистиката на мъртвородени деца в Белгия през тази година, безименна цифра. 

Но той беше, живя в мен и аз живях с него, и книгата акцентира на това, на краткия ни съвместен живот, неминуемо – на болката от отпътуването му, но и разбирането му и приемането. Понякога ми казват, че книгата ми е трудна за четене, защото е прекалено тежка. Аз не смятам така. Животът е тежък. Книгата ми го отразява, но извежда читателя, осмелил се да я дочете, на едно по-светло място, където няма край и начало, където аз и детето ми сме заедно, въпреки че земните ни пътища се разделиха преждевременно.

Детската смърт и мотивът за паметта присъстват и в романа ти „Тя, островът“. В него една жена ден след ден върви сред пясъците на Фуертевентура, докато всъщност обитава капсулираното минало, в което е била майка и е имала щастливо семейство. Този ти роман предхожда написването и публикуването на „Добре дошъл, Натан!“?

Да, паралелите са неизбежни. Когато писах „Тя, островът“, не си представях, че в близкото бъдеще аз ще бъда тази жена. Въпреки че историята там е друга и загубата на детето е свързана с изключителна бруталност. Но мотивът се повтаря. Убедена съм, че душата знае какво ѝ предстои и в писането, което е силно интуитивен акт, това знаене често се проявява. 

Случвало ми се е няколко пъти да се окажа в житейски ситуации или да имам сходни преживявания на тези, които първо съм описала. Много писатели споделят това. Например преди няколко години слушах една испанска авторка, която беше написала роман за жена, чийто съпруг е починал, и за преминаването си през тази загуба. Преди книгата да бъде публикувана, нейният съпруг внезапно почива и когато я представя, това вече е собствената ѝ история. 

Разбира се, може да има и друго тълкувание – че превъплъщението и вживяването, които са част от художественото писане, създават реалности не само в сюжета, но и в живота. Нямам еднозначен отговор на това, но не ми е и нужен. Не мога, нито искам да контролирам творческия си процес. 

„Тя, островът“ е многопластова, многосюжетна и полифонична книга, в която надделява виталността. Това ли е житейската ти философия?

В този ми роман има най-много смърт, но животът винаги взема превес. В случая чрез извечния образ на острова майка, който обединява, свързва и обуславя всички завръзки и развръзки. 

Да, аз вярвам, че всичко в живота ни има своето място, своята вътрешна логика, но понякога е нужна дистанция, за да я видим и проумеем. Писането за мен обаче не е средство за проповядване на идеи, по-скоро те се прокрадват чрез историите, които разказвам, без това да е търсено. 

В „Тя, островът“ извор на житейска мъдрост е образът на столетницата Кармен, която срещнах по време на проучването си за романа. Разговорът с нея е почти документално предаден, като изключим няколко елемента, които добавих като сплав с други сюжетни линии. 

Кармен беше много витална жена. Беше изгубила пет деца и въпреки болката от това, продължаваше да се смее и да има мечти – да се научи да чете. Тя почина няколко месеца по-късно, но се превърна в ключов, макар и епизодичен, образ в книгата ми, вдъхновявайки и стимулирайки Марина с простичките си мъдри думи да загърби миналото и да продължи напред. 

Неслучайно книгата завършва с нов живот и с изкуството, което побира всичко в себе си.