Култура

Той е от хората, които следват пътя на своите мечти, като не се отказват, защото вярват както в доброто, така и в себе си. Тази безусловна вяра му помага да вижда света не само такъв, какъвто е, но и през погледа на творческото въображение, което го отвежда до непознати места, за да ги открие, а след това да ги разкаже с езика на художественото слово.

…Талантът е основата, върху която трябва да се надгражда, а това става чрез труд.

Последната книга на Георги Връбчев – „Акорди“, е композиция от житейски акорди с либрето, странстващо в светове на трепет и изпитания, философски енигми, страст, предателства и стилно напомняне, че понякога животът е рокендрол и точно тогава е хубав. Четири от разказите, включени в сборника, имат международни награди от престижни литературни конкурси в Италия и Израел. Автор е на книгите „Акорди“, „Някъде... там... някъде“ и „Заветът на викинга“, преведена на английски език. Георги Връбчев е член на Съюза на българските писатели, като пише както проза, така и поезия. 

Тази седмица писателят е специален гост на Алеята на книгата в гр.Пловдив, като ще ви очаква на щанда на издателство „Планини“ – шатра №4.

Ето какво още ни сподели той, когато го поканихме, за да си поговорим за необятния свят на писането, в който музиката дирижира пътя на всяка нова история. 

Господин Връбчев, как звучи историята на успеха, която най-често разказвате на себе си? 

Звучи като дълга, трудна за изпълнение, но ювелирна композиция. Синтезирано казано – да стигнеш там, накъдето си тръгнал, по пътя, който сам си избрал. 

Кога се пробуди за първи път у Вас желанието да станете писател? 

От времето, когато бях дете и бродих в красивите, непознати и тайнствени светове на Александър Дюма-баща, Жул Верн и Карл Май. Винаги съм обичал да чета, стихотворения започнах да пиша много рано, дълго време не се престрашавах да опитам с проза, но по пътя си напред научих, че който не опитва, със сигурност се проваля. Затова го направих. 

Разкажете ни една Ваша мечта, може би сбъдната вече…

Докато странствах в непознатите светове, за които споменах, си мечтаех да пътувам по света, да го видя с очите си и да имам приятели навсякъде. Това е мечта, която мога да кажа, че е реализирана. Наистина имам много приятели в най-невероятни точки на света, пътувал съм доста и се надявам да мога да продължа да го правя и занапред.

Галех най-малкото от кученцата и си мислех дали Шаная ще одобри идеята ми за приют. Омръзна ми да бъда безгласна буква в азбуката на живота. Плахо понечих да помечтая, и започна да ми се струва, че вратата се открехна. Стори ми се дори, че се мярна смисъл.

Казват, че ако мечтаеш, е по-лесно. Възможно е. Ще опитам…

Из разказа „В събота“, „Акорди“ 

Как изглежда духовното измерение на успеха във времето, в което живеем?

Според мен представлява баланс между реалност и вътрешен мир. Хората са различни и за всеки от нас този баланс има различно лице и метрична система.

Рокендрол и класическа музика звучат еднакво добре в разказите от сборника „Акорди“, с който продължавате да обикаляте страната и изложенията, посветени на книгите. Какви въпроси Ви задават най-често хората?

Как ми хрумват историите, защо името на сборника е „Акорди“, как съчетавам ежедневните си задължения с мечтите, които имам. А сега е редно да отговоря на всички въпроси, нали? (смее се)

Историите ми хрумват навсякъде и по всяко време. Сборникът се казва „Акорди“, защото обожавам музиката. Дисциплината ми помага да работя и да сбъдвам мечтите си.

Имате ли някакъв специален ритуал, с който подхранвате Вашето творческо вдъхновение?

Слушам музика, докато пиша. Няма друга константа, която да е толкова силно свързана с творческия ми живот. Научих се да пиша навсякъде и на всичко, поради липса на време.

Казват, че творческият талант не е достатъчен, ако човек не влага усърдие и постоянство, за да го развива. Какво мислите Вие?

Смятам, че талантът е основата, върху която трябва да се надгражда, а това става чрез труд. Никой, изградил основи, не сяда да изчака сградата сама да се довърши. В спорта е същото – дори и да си най-спортната от спортните натури на Галактиката, седнеш ли да чакаш успеха да те връхлети вкъщи пред телевизора, цял живот ще проклинаш съдбата, че не си станал шампион. Важи за всяка сфера на обществен живот.

В сърцето ми не спираше да клокочи живатът лава на рокендрола, а душата ми живееше божествения живот на класическата музика. Летеше във висини и се гмуркаше в неизбродими дълбочини. Радвах се на всяка малка сладост, на всеки тон, на всеки звук.

Из разказа „Рокендрол“, „Акорди“

Използвате ли юридическата си подготовка или пък случаи от своята кариера като сюжети във Вашата литература? Залагате ли на експертизата и експертното писане, или по-скоро ви влияе фикцията?

Юридическите подготовка и опит ми помагат в целия спектър на писането. На първо място, в тяхното лоно съм се научил да мисля многоизмерно, да търся причината за следствието, подтика за всяка човешка постъпка. И в двата случая става дума за интелектуални занимания, свързани с човешки съдби, характери, цели и мечти. 

Освен това ежедневните ми срещи с много и различни хора ми дават детайли от образи, които са безценни, от гледна точка на правдоподобност на герои, ситуации и атмосфера. Фикцията е водеща, но без естественост, без усещане за реалност – дори и измислена, историите щяха да бъдат неживи и да звучат изкуствено. 

Четете ли български автори, какво мислите за съвременната българска литература?

Да, чета. Последните български книги, които прочетох, са „Глина“ на Виктория Бешлийска и „Бяс“ на Емил Минчев. Радвам се на подема в литературата и четенето в последните години. Мантрата, че в България никой не чете, не отговаря на истината и е вредна за обществото ни.

Опишете ни Вашата библиотека. Как изглежда?

Претъпкана, с книги пред и над подредените в нея. Предстои ѝ разширение, в помещение, което ще използвам за писане и работа. Там ще заема цяла стена.

Наследили ли сте нещо от Вашия дядо, който също е писател?*

*Георги Връбчев: Айтос през вековете - историята на гр. Айтос, автор и съавтор на учебници по океански и морски риболов.

Мисля, че да – влечението към белия лист, което подтиква пръстите ми да се стрелнат веднага по клавишите.

Казвате в свое интервю, че гардеробът в детската ви стая е бил претъпкан с плочи – приказки и музика. Как този отпечатък от детството Ви помага да бъдете човекът, който сте сега?

Давам си сметка, че онези дни имат огромна роля и по отношение на писането, и въобще. Баба ми работеше в „Балкантон“ и един от гардеробите ни буквално преливаше от плочи, събирани през годините от нея, баща ми, леля ми и чичо ми. По цели дни през ваканциите прекарвах до грамофона. Качвах го на леглото, пусках плоча, лягах до него, опрял глава на ръката си, и слушах с часове.

Песни, приказки, пиеси. Любим ми беше „Весел калейдоскоп” – откъси от пиеси с великите Стоянка Мутафова, Татяна Лолова, Георги Калоянчев, Георги Парцалев, Васил Попов... баба Гицка, баба Мицка, Големанов, часовникът с кукувичка – образи и цитати, на които и до днес се смея от сърце.

Приседнах на скалите, които обичах. Вече не плачех и си обещах никога да не го правя.

Кой спазва подобни обещания? Едва ли щях да съм аз.

Прибрах колене към себе си, прегърнах ги и се загледах в морето. Като деца скачахме от скалите и плувахме към края на света. Кой колкото може. Аз продължих да го правя. Сама. Всички други пораснаха…

Из разказа „Свободна“, „Акорди“

Последната история, върху която работите? За какво се разказва, какво да очакваме от нея?

Съвсем скоро предстои да излезе от печат първата книга от викингската ми история – „Ерик - сказание за силата“. Работя и върху детайлите в друг, съвсем различен съвременен роман, действието в който се развива на Черноморието. За себе си го наричам романа на трите „Л“ – летен, лежерен и лъскав. (смее се)

Какво ще посъветвате нашите читатели, които искат да пишат, но имат други професии?

Да се преборят и да намерят време. Много е хубаво.

В какво вярвате?

В доброто и в себе си.

Снимки: Георги Връбчев - фотограф: Станислав Геров