От сърце

Препускам из работния ден и на всеки час спирам, за да напиша нещо. За Рей.

Ядосвам се на известията от телефона или на поредното видео обаждане, защото ме откъсват от това, към което се стреми днес душата ми – да си спомня чрез думи за Рей Бредбъри. Така няма да се получи, казвам си. И на следващия ден, по-скоро рано сутрин, с чаша ароматно кафе в ръка и гледайки отнесено облаците през прозореца, успявам да отделя тези така търсени мигове, в които да напиша моето писмо до Рей.

Разбира се, много по-прекрасно щеше да е да го напиша на лист хартия, но ето – може би вече живеем до някаква степен в реалността, която Бредбъри създаваше чрез своите книги. Това бъдеще, за което той разказваше, изглежда реално най-вече през тази леко „откачена“ година – сякаш всички ние заедно сме герои в една фантастична и (анти)утопична история, написана от Рей. Разказ, в който има толкова „Защо?“, „Как?“ и „Ако?“, че не ни остава нищо друго освен да се обърнем отново към онзи спасителен бряг, наречен литература. Или пък да напишем писмо. До любим човек или до автор, който вече не е сред живите, но чиито житейски уроци продължават да светят като звезди.

„Здравей, Рей,

Не ме познаваш лично, но аз, по някакъв странен и необясним начин, се чувствам изключително свързана с теб. Почина преди осем години, точно на моя рожден ден, така че – искам или не искам, вярвам в знаци.

Изразът ми към теб в това писмо не е дистанциран, колкото може би се очаква от едно обикновено момиче към един от най-големите американски писатели, но честно да ти кажа, изключително е изморително в 21. век все да се опитваш да говориш в рамки, да общуваш в рамки, да се изразяваш в рамки. Сигурна съм, че би ме разбрал. По време на творческия ти път неведнъж се опитваха да поставят в жанрови рамки и твоите произведения. А ти винаги им отговаряше, че просто изграждаш своята визия за реалността. Без ограничения.

Така че без рамки, днес се обръщам към теб.

На 22 август щеше да навършиш 100 години. И сигурно вече знаеш, но американската общност реши да почете твоя юбилей чрез поредица от събития в периода от рождения ти ден до пети септември, включващи и стрийминг на Read-a-Thon (да, организират книжен маратон, в който се излъчва на живо четене на една от най-известните ти творби – „451 градуса по Фаренхайт“).

Ти казваше, че пишеш не за да опишеш бъдещето, а за да го предотвратиш. Не знам дали си успял. Дали го знаят „умните глави“ от Центъра за наука на Държавния университет в Аризона? Те се събират на 27-и август за онлайн дискусия и ще обсъдят уроците от днешния свят, който има толкова прилики с бъдещето, което ти си представяше. Ще видим.

Но докато всички като че ли се фокусират върху това дали реалността ни не се е превърнала в апокалиптична версия на някой твой разказ, аз пък си спомням за моята първа среща с теб.

Среща чрез думите. Чрез една стара книга, един скъп подарък. „Вино от глухарчета“.

Спомням си как я погледнах първоначално недоверчиво. После ѝ дадох шанс. И се влюбих в нея.

Там нямаше хора, които горят книги. Нямаше и хора, които колонизират Марс.

Имаше едно 12-годишно момче, което, превеждайки ме през дните на своето лято с дъх на вино от глухарчета, ми припомняше какво е огромното значение на малките радости в спокойното ежедневие.

Сред момчешките истории за едно отминаващо лято и опитите за затваряне на радостите в бутилка ти, Рей, и твоят герой Дъглас (който всъщност отново си ти, нали така?) върнахте вярата ми в това, че всичко ще е наред. В своята простичка цялост.

Щипка магия и виното от глухарчета е готово. Защото никой не може да ти отнеме това, което е било. Твоето лято. Не онова грандиозно лято. Просто твоето нормално лято. С игри, със семейството. В малкия град. Където е по-добре залезите да не продължават вечно, защото как иначе ще ги оцениш...

Знаеш ли, Рей, именно вярата в съществуването на това метафорично лято за всеки един човек ми е давала надежда толкова много пъти. Спасявала ме е. И ме е измъквала от такива дупки, в които не съм си и представяла, че ще попадна.

И докато в Аризона умуват върху това дали скоро няма да започнем да горим книги, аз пък се чудя как да приготвя достатъчно вино от глухарчета и да спася в бутилка лятото. Лятото на нашия живот. И на нашата хуманност.

Да, годините минават, а трудностите понякога взимат превес. Но и когато порастваме, все пак у всеки един от нас остава по един малък Дъглас, който има нужда просто от чаша вино с глухарчета, за да спре забързаната въртележка и да погледне очи в очи себе си. И да спаси – лятото и живота.

Благодаря ти, Рей. Където и да си. В своя „Зелен град“ или някъде на Марс.

Вики.“