Защото избрах България

В днешния материал от рубриката "Защото избрах България" ще ви разкажем историята на един човек, който е избрал да бъде близо до земята и природата. Говорим си с Пламен Пуцов, който е прекарал известно време в чужбина, но е решил да се върне в България и да преоткрие истинските неща - досега си със земята и природата.

Пламен: На 39 съм, роден съм в Стара Загора. От няколко години заедно с моя брат Ивайло се занимаваме със земеделие. Отглеждаме основно лешници и различни зеленчуци в чирпанското село Малко Тръново. Завършил съм туризъм в Софийския университет и преди това езиковата гимназия в Стара Загора. Занимавал съм се с много различни неща – недвижими имоти, търговия, преводи, работил съм в хотели и ресторанти.

Като много от децата на прехода животът ме е карал да вършим какво ли не. В един момент обаче реших да правя нещо съзидателно, нещо, което ще остане, нещо, което да правя за себе си и за семейството си, а не просто да ходя на някаква работа от девет до пет. Исках да съм близо до реалното и истинското, каквото е природата. Обмислях известно време, докато се заема с това, с което се занимавам сега, но накрая просто го реших и започнах.

Иначе обичам много музиката, обичам да се виждам с приятелите си и се радвам, че имам много такива, които са избрали да живеят в България. Аз лично прекарах близо две години в чужбина. В един момент, след като финансовата криза се усети сериозно у нас, след като се наложи да сменям различни работни места в София, взех това решение.

Исках да променя нещо, да опитам нещо ново и различно

но ако трябва да съм честен нямах голямо желание да заминавам, чувствах се като че ли го правя по някаква принуда. Тук обаче имах усещането, че съм в безизходица, всичко ми изглеждаше черно, бях се уморил да чувам само негативни неща – корупция, политическа криза, ниски заплати, безперспективност. Там обаче, на британския остров Ман, в началото се оказах все едно на друга планета, която въпреки всичко подредено и уредено не беше моята.

Започнах да работя в един хотел на бара, нещата влязоха в някакъв ритъм, почнах да свиквам с неприятния климат, с изкуствената любезност на местните. Да, всеки един способен българин би се оправил там, би си намерил прилична работа, би станал един примерен данъкоплатец. Но както казват, човек трябва да загуби нещо, за да може да го оцени.

Има неща, които наистина не се купуват с пари – истинските приятели, усмивките, юнските вечери под асмата със салатата от зеленчуците, които си отглеждаш, светулката, която прелита над моравата... ей такива простички работи. В един момент в чужбина разбрах, че всъщност мога да имам работа и някакви доходи, но това, което имам тук в България, там никога не бих могъл да го имам... дори ако искате да погледнем и в материален аспект.

Там може би и децата на моите деца не биха имали апартамент в града, къща на село с 2 декара двор и още 30 декара земя! Много българи всъщност разполагат с това, а ходят да чистят къщи в Лондон и живеят по осем души на едно място. Престоят ми навън, разбира се, беше интересен опит, запознах се с нови хора, видях различни нрави и порядки.

Защо реших да се върна?

Много хора са ми задавали този въпрос, много хора са ми казвали, че съм луд, за да го направя. В един момент се уморих да обяснявам тезата си и избора си на някой, които няма как да ме разбере, и отговарях просто: „Заради красивите жени и доматите” (усмихва се). Част от причините ги споменах по-горе. Аз лично видях перспектива да правя това, с което съм се заел тук. Видях, че разполагам с нещо, което не бях оценил до момента. Искам да отбележа, че аз не само се върнах в България, аз се върнах в родния си град, в селото, където съм играл като дете.

Дори големият столичен град, който се предполага, че дава много възможности, вече не е привлекателен за мен, въпреки че там съм прекарал повече от 15 години от живота си. И там вече имам усещането за изкуствени отношения и среда, за фалшиви социални статуси. Аз бих искал да бъда близо до земята, да произвеждам чиста и вкусна храна за общността, в която живея. Считам, че това донякъде е моята мисия.

Затова съм се ориентирал към биологично производство. Знам и виждам, че има хора, които могат да го оценят, и това ме радва и ми дава сили да продължавам в тази посока. Да, трудно е, земеделието изисква много труд и инвестиции, трупане на опит и знания, зависим си от прищевките на природата.  Жалко е, че в България повечето хора се откъснаха от земята, от бащините си къщи и села. Работата с растенията и животните стана нещо непривлекателно и дори срамно и се възприема, че това се върши само от хора с по-нисък интелект. Бих искал да променя тези нагласи.

Ние трябва исктински да се гордеем с това, което имаме като придода, дадености, обичаи и да го пазим и уважаваме. То е част от нашата било то българска или балканска култура. Няма нищо срамно в това да си варим ракия и правим туршия, както германците пият бира и хапват вурстове. Въпреки глобализацията всяко място си носи своите особености и достойнство. Както в гората живеят различни птици, така и в Европа и по света има различни хора и общества, не може всички народи да се подстригват като ливада за голф.

Аз смятам, че въпреки всички трудности, животът тук е по-интересен и шарен, отколкото на запад, тук се чувствам добре сред приятели и близки. Пукането на дърветата в огъня през зимата, цъфналите дървета през май, вкусните плодове и зеленчуци през лятото, меките октомврийски дни, когато събираш орехи сред шумата, всичко това е в сърцето ми, искам да бъде част от моя живот, тук, някъде на юг от Стара планина. Искам да развия и поддържам това, което сме създали с брат ми. Радвам се, че има макар и малко млади хора, които се връщат на село, а също и такива от чужбина; че има хора, с които обменяме идеи и опит и си помагаме.