Пламена Николова, образователен експерт: Доброто за децата в една държава е добро за всички (Част 1)
Пламена Николова е образователен експерт и културолог, чийто професионален опит е посветен на подобряването на качеството на ранното детско развитие. Тя работи усилено за трансформирането на яслените грижи, така че те да бъдат най-подходящото място за цялостно развитие на децата, като се стреми да създаде по-добри условия не само в детските ясли, градините и училищата, но и в семействата. Пламена има петгодишен преподавателски опит в гимназиална степен. От 2012 до 2014 г. е част от програмата за учители на Фондация "Заедно в час", като професионалното ѝ развитие продължава като част от екипа на Национална мрежа за децата и като част от управителния съвет на Асоциация Родители. Тази година (2024), Пламена е номинирана в категория „Образование“ в класацията "40 до 40" на „Дарик“, в знак на признание за нейния принос.
В настоящата ѝ работа, като Ръководител "Ранно учене" във "Фондация за децата в риск по света" и модела Елементът Игра® (програма за учене чрез игра), Пламена вярва, че може да се постигне значима промяна в грижите за децата в страната ни. Повече за Пламена Николова и нейната визия за образователната система в България, може да прочетете първата част в нашето интервю с нея.
Пламена, каква е вашата визия за образователната система в България след 5 години? Според вас, каква промяна е нужна, за да бъде по-ефективно българското образование?
Аз лично бих искала да видя образователна система, която е много по-смела и свободна по отношение на методите, подходите, начините, по които се грижи за израстването на децата и младите хора по пътя на намирането на тяхното лично място в света, интересите, талантите и призванието им. Система, която е изоставила формализма и тежката бюрокрация за сметка на човечността, здравия разум и приемането и празнуването на различието и богатството на всяка личност. Бих искала да видя училища, които наистина са автономни не само на хартия, но и на практика. Които са център на своите общности и се разпознават като място едновременно на запазване на ценността на традициите, но и на съвременния подход към детството, ученето, иновацията в образователните практики. За мен училището винаги е било жива и витална система, която няма как да оцелее затворена и изолирана от света около себе си, както наблюдаваме на много места в момента. Само с неговото повторно хуманизиране, връщане към корените му на институция, от която всички се вълнуват, всички ценят, всички се стремят да подпомогнат и опазят, ще може да си върнем така желания авторитет на образованието (но не авторитарност), ценността на времето, прекарано в училище като нещо градивно, а не като изтърпяване на присъда.
Този процес по ред причини е опорочен и прекъснат назад във времето, но вярвам, че все още е обратим, ако образованието започне да се мисли наистина като национална политика, като структуроопределящо за това къде искаме да стигнем като общество след десет, двайсет, сто години. В този смисъл за мен е трудно да разделя собствената си визия от убеждението, че държавата и обществото имат нужда да преосмислят своята визия за това как се управлява образованието и как се решават или не неговите проблеми. В момента това не се случва, тъй като разговорът продължава да е доминиран от парцелирани, изолирани и неефективни ходове на дребно, в крайно нестабилна политическа обстановка и без смело и добре обмислено лидерство. Ще бъде успех дори, ако този разговор започне да се води насериозно и без да става жертва на злободневието на фалшиви новини, втълпени страхове и несъществуващи, родени от определени пропагандни внушения, проблеми.
Не съм сигурна дали критичният момент това да се случи е достигнат – със сигурност недоволството към начина, по който на практика се случва образованието в България в момента, е огромно и е ясно, че няма смисъл да се продължава със същите средства в очакване на различен резултат. Но все още го няма това визионерство и смелост, както и обществен договор, който да постигне консенсус, че системата трябва да се пренастрои основно, така както това се случва в други европейски държави в момента. Остава надеждата, че дали чрез еволюция, дали от критичността на нуждата, то ще се роди скоро.
Какво говори вашият опит, често ли се нарушават правата на децата в България и в какъв аспект?
Да, за съжаление, правата на децата в България не просто се нарушават всекидневно, но и не представляват по същество особена ценност за обществото. Те често се определят като лукс, прищявка, дори глезотия, много възрастни живеят с убеждението, че да се овластяват децата с права, ще ги направи излишно смели, арогантни, противоречащи на авторитетите, разбирайте, на учители, родители, институции, сякаш правата са противопоставени на уважението, а не са интегрална част от него. Съществуват дори крайни възгледи като тези, че детето е едва ли не движима собственост на семейството, което може да прави с него каквото поиска, стига това да става зад затворените врати на дома. Не е изненадващо, че в такава реалност България е на челни места по насилие над деца, че ставаме свидетели на брутални случаи както на злоупотреба, така и на пълно неглижиране, че все още имаме проблеми с осигуряването на нормална семейна среда на децата, които по някаква причина не могат да живеят с биологичните си семейства, че децата са жертви на насилие дори в уж най-щадящите за тях места - здравната система, детските градини и яслите, дома си.
Най-честа жертва на нарушени права са най-уязвимите - децата с увреждания, мигрантите и бежанците, децата с различен етнически произход, живеещите в институции. Някои деца са едновременно всичко това и те са тези, за които нито обществото, нито държавата полага достатъчно грижи и усилия да защити, въпреки че често се спекулира с това колко много обичаме децата си и те са наша първа ценност. Но извън това, поради недъзите на системите в България, на практика никое дете не е защитено от това да стане жертва по един или друг начин. Най-малкото да вземем правото на мнение - колко пъти и как включваме децата, искаме мнението им, зачитаме го по въпроси, които са важни и засягат и тях самите. Почти никога, все още не съществува това разбиране и този рефлекс у възрастните в България. Дори градовете и обществените пространства у нас не са достатъчно, ако не никак приятелски и създадени за деца. Затова и децата все по-рядко са навън, все по-рядко са самостоятелни в това да се придвижват из града, да се прибират сами от училище, да играят.
Това ги прави и несамостоятелни и неуверени и тревожни възрастни, а може лесно да бъде поправено.
Има едно особено тежко нарушение на правата на децата, на което не се гледа от този ракурс, но то е точно такова - крайната детска бедност и маргинализация. В България между 1/3 и ¼ от децата живеят в крайна бедност, която е недопустима за страна, която повече от 15 години е член на Европейския съюз. Полагат се усилия в тази посока, но те не са достатъчно комплексни и не водят до траен ефект за прекъсване на този порочен кръг и изваждане на децата от поколенческата бедност - и тук не говорим само за икономическа бедност, а за детска смъртност, здравна и образователна бедност - все неща, които водят до това десетки хиляди деца да са обречени от ранното си детство да са ползватели в най-добрия случай на социалната система и да не могат да бъдат пълноценни граждани и отговорни за своя живот и благополучие. Отново се връщаме на липсата на координация между всички системи, които отговарят за децата, на закрилата и социалното включване и на желанието на обществото реално да се развълнува от тези ключови проблеми, защото те предопределят в огромната част какво бъдеще ще имаме като държава, не по-малко от икономическия напредък или правосъдната реформа.
Какви промени са необходими да се направят в яслените грижи?
На първо време яслените грижи, ранното и предучилищното образование трябва да станат част от една цялостна система на образованието и грижите за деца, за да получат единен център и да бъдат реформирани в контекста на съвременните теории за ранното детство и колко важно е то за силния старт и развитието на потенциала на всяко дете.
В момента яслите са под формалното управление на Министерство на здравеопазването, докато предучилищното и училищното образование в детските градини и училищата - към Министерство на образованието и науката, а ранното детство в голяма степен е свързано и със социалната подкрепа, която пък се намира в трето министерство. В същото време на децата под 3 години се гледа от една остаряла и отпаднала от актуалност призма на грижите, които се свеждат до физическото им опазване и задоволяване на телесните нужди, а не, както е вече прието и доказано чрез множество научни изследвания - като личности в зародиш, които са в екстремно активен период на своето развитие - първите 1000 дни от живота на детето, които започват още през бременността на майката. В този кратък отрязък от време детето се ражда, за по-малко от година започва да ходи, да говори, да опознава света, да среща своите връстници, близки, постепенно и света около себе си с всички познати и непознати хора, събития и феномени.
Как ще се случи това, в каква среда, с каква насочваща подкрепа се оказва критично важно за развитието на децата. Децата, живеещи в бедност или в някаква травма, децата, които нямат достатъчно стимулираща и подкрепяща семейна среда или не получават такава в яслата или друга форма на ранна грижа, остават в ощетена позиция спрямо своите връстници занапред, дори до края на своя живот. Ето защо е изключително важно българските ясли да се реформират по начин, който отговаря на тези съвременни разбирания, че детето има потенциал и може и трябва да се учи и стимулира още от най-ранна възраст. За това ще са необходими нова философия, както и нови, добре обучени специалисти, които съчетават най-ценното от образователната, здравната и социалната система - специалисти по ранни грижи. Медицинските сестри, които в момента са водещите специалисти в яслите, са безспорно огромна ценност, но са крайно необходими на здравната система и е разхищение тяхната квалификация да се пропилява в детските ясли, където са необходими специалисти по ранни грижи.
Какви активни застъпнически каузи имате? Имате ли някаква нужда от подкрепа за тях?
В настоящата ми работа като Ръководител „Ранно учене“ към Фондация за децата в риск по света основна наша кауза и задача е реформата в ранната грижа, както и въвеждането на моделите за учене чрез игра и преживяване, активното учене в ранна възраст, особено за деца, живеещи в бедност и маргинализация и в отдалечени райони, в които няма достъп до ясли и детски градини, както и подходяща среда за игра и развитие. Надяваме се тези модели, с помощта на МОН и Министерство на културата, да бъдат припознати като работещи и повече пространства за игра и учене да се изграждат в малки населени места и близо до децата, които имат най-голяма нужда от тях, а в големите градове те да се използват като допълващи основната система, както и да променят начина, по който децата учат и възприемат ново знание и умения.
Идеята ни е пространствата за учене да се изграждат в читалищата, които съществуват като огромна и все още жива мрежа на места, където много често са единствена точка на събиране на общността, които действат като обществени съвети и застъпници на интересите на живеещите там.
Пространствата за ранно учене винаги имат нужда от допълнителен човешки ресурс и материална подкрепа, защото са необходими наистина в най-бедните и маргинализирани места от картата, където не достигат не просто средства, но и хора и идеи, които да помогнат на децата на място да живеят по-добре.
Следва втора част!
Снимков материал: Личен архив Пламена Николова
