Успелите споделят

Пламена е родена преди 40 години в Шумен и името и е в пълен унисон с душата. „По препоръка на мама“, както казва самата тя, се дипломира във варненския Икономически университет и заминава да учи в малкото северно градче Грайфсвалд в Германия. По собствена воля решава да се върне в България и „ето ме на – щастлив библиотекар в Регионална библиотека „Стилян Чилингиров“ в Шумен.“

Пламена пише, рисува и слуша музиката в главата си от съвсем малка. Има свой собствен уютен свят, в който се скрива, когато не служи на този. Любимото ѝ хоби е да изработва своите книжки – някои със стихове, други с цитати от ценни за нея автори. Научава „занаята“ именно в Германия – по време на един проект. „И така си върви животът – между книгите в библиотеката и книгите у дома. И върви доста пъстро и щастливо. Консумирам с благодарност!“

Как реши да създадеш първата си книжка?

Както казах, пиша от малка и събирам по разни тетрадки. Така правят всички пишещи в началото, нали? Когато се завърнах в България, поработих известно време като мениджър тук-там. Събудих се една сутрин на 30 и реших, че тази мениджърската история, ако ще да е на майка ми и на половината род, съвсем не е моята и че май е крайно време да направя остър завой и да си дойда у мене си.

Тъжно е как човек, улягайки, губи почти неусетно авантюризма си и потъва в уютност. Душичката заспива и един ден разказваш на внуците как си искал да станеш еди-какъв-си, обаче… Е, на мен тази картинка изобщо не ми хареса. Случи се така, че точно в това време четях Едно на Ричард Бах, където един от героите беше в подобна ситуация. И просто реших да действам. Нали знаете? Казват, че решението се взема отведнъж. Може да обмисляш нещо с години, но самото решение се взема точно за един миг.

Реших, че щом пиша и умея да правя книги, логичното продължение на историята е да си изработя сама стихосбирката. Така и направих.

Откъде черпиш вдъхновение и какво те мотивира в трудни моменти?

Не знам дали случването на моите текстове е свързано по някакъв начин с моментното вдъхновение. Аз пиша само когато усетя как текстът потича у мен. Без значение дали са тристишия, по-дълги стихове, или разказ някакъв. Просто вземам молив или сядам пред компютъра и записвам мислите. Рядко редактирам. По-скоро пунктуацията или пък съкращавам като изключително остро внимавам да не променя смисъла и да осакатя текста. Той идва при мен завършен и „изчеткан”. За моя радост имам дресирано его, което си кротува и не държи да докаже колко изящен писател е. Така текстът си остава чист, както музата го е издиктувала. Не зная как е в ушите на публиката, но у мен разкошът от усещането за този вид служба е трудно описуем.

За трудните моменти – не се мотивирам никак, оставям ги да си преминат и да дойде златната вода. А тя винаги идва.

Разкажи малко повече за първата си стихосбирка и перипетиите покрай нейното издаване.

Беше 2006 година. Събрах в едно книжле стотина тристишия. Обичам кратките текстове - less is more, както се казва. Изработих книжните тела, занесох една от книжките на тогавашния директор на библиотеката г-жа Краси Александрова и една в отдел "Култура" на Община Шумен. Съвсем неочаквано за мен те я харесаха. Направихме представяне в библиотеката и така се започна.

Защо се върна от Германия?

Понякога отиваш някъде само за да разбереш, че мястото ти не е там. – казват. В началото беше интересно – нова земя, нови хора, език, нрави, нов шарен свят. С рутината дойде и студът – онзи вътрешен, безпощаден, хищен, полярен мраз, из който се изгубваш. Доста мои приятели се чувстваха добре там, но не и аз. Не можах да им се вместя някак в съществуването на северняците.

Още едно: Половината от пътуването е завръщането към дома. Мисля, че аз започнах да се връщам около три месеца, след като пристигнах. Дълго и мъчително завръщане, отлагано доста време. Моите пет години самота. В един от онези дни научих, че мой познат, млад човек тук в България е болен необратимо. Тогава се запитах къде за Бога съм и какво за Бога правя там, след като цялата тази история ме прави тотално нещастна? Нека е светла паметта му, но той ми помогна да осъзная, че животът свършва с едно щракване на пръстите и трябва да се изживее! И понеже всичко у мен скимтеше за връщане, си купих един огромен куфар, нахвърлях малко дрехи, книгите и боите си и просто се върнах. Няма да забравя никога онзи 19 май! Онова българско слънце в онова българско небе с онези български облачета… Искаше ми се да крещя от радост: „Хорааааааа! У дома съм сииииииии! И няма да заминавам вечеееееееее!!!”, но само подсмърчах и от очите ми преливаше щастие.

В един друг наш разговор беше споменала, че в теб живеят четирима души. С кого кога си говориш?

Тук вече ще ми докараш беля на главата! (смее се) Имам доста сочно въображение и често водя вътрешни диалози. Разпознала съм четирима персонажи. Четири различни мои Аз. Измислих им образи и имена, които им подхождат, та с тях обсъждаме често нещата от живота.

Едната е Малката. Така я наричам. Тя е момиченце на около 5. Голяма сладурана е. Истинска е. Чиста и истинска. Тя е онова, което в „умните книги” наричат „моето вътрешно дете”. Глезя я, угаждам ѝ, позволявам ѝ всичко – каквото, когато ѝ се прииска. Тя ми се отплаща с усещане за естествена бликаща радост.

Втората е Жената. Тя предпочита да я наричам така. Пораснала е. Усещам тъга у нея. Изглежда далечна и затворена, но ние двете си знаем, че това е предпазна мярка. Иначе обича тишината, светлината на свещите, вино всякакво, обича да чете много и да разпуска с музика. Осигурявам ѝ ги при всяка възможност. Тя пък ми се отплаща с безрезервно приятелство.

Трета е Баба. Баба живее насред едно слънчево петно до един южен прозорец. Седи на земята в ъгъла на стаята, думица не обелва. Мълчи си, припича се на слънце и дъвче коричка от хляб. Няма нито един зъб в устата, но това не ѝ пречи да се усмихва почти постоянно. Очите ѝ се усмихват, сърцето ѝ се усмихва, цялото ѝ същество излъчва усмихване. Гледам да има винаги коричка в ръката си. Тя ѝ е любимата. Коричка хляб и слънце. Баба е невероятна! Когато нещо ме разклати, тя разбира своевременно, защото е в главата ми. Поглежда ме с онзи поглед: Я не се ядосвай за глупости!, обръща пак глава към прозореца, примижа от слънчево удоволствие и си дъвче коричката. Ето това е Баба. И аз проумявам колко дребни са всички ядове.

Последен е Ноа. Той ми е батко и е всичко, което тази човешка дума може да побере като смисъл. Той ми дава усещането за закрила и подкрепа, каквото и да става.

Това сме ние и си живеем добре заедно. Нямаме график кой кога. Зависи от ситуацията. Просто всеки един от тези образи ми дава различна гледна точка, а умението да погледнеш дадена ситуация от различни ъгли обезсилва драмата и носи спокойствие.

Какво е „Теория на подаряването“ и как я написа?

Теорията е едно весело изследване на процеса на подаряване, със всичките му атрибути. Обекти на подаряването, субекти, цел, задачи и така нататък. Написах я за около час и половина една нощ и, както казах и по-горе, без да я редактирам впоследствие. Предназначена е за хора, които познават радостта от това да даряваш радост и в най-общи линии е една малка книжка за простичката обич към хората.

А каква е теорията на щастието?

Щастието според мен е въпрос на практика. Щастието е като зрялата круша, като карането на колело, като плуването, като секса. Колкото и да ти описват усещането с думи, докато не го усетиш да те изпълва отвсякъде, не можеш да разбереш какво е.

Нека всеки си има собствена теория за щастието! Аз пожелавам успех!

Имаш две прекрасни деца. Черпиш ли мъдрости от тях и какви?

Момчетата ми са забележителни! Изобщо децата са изключителни същества! Моите двама са третокласници – една възраст, в която все още стъпват по пантофи из прашеца на магията, но пък и разумът се опитва да наложи вече своя контрол. Живот черпя преди всичко от тях. Живот! Едно неспирно ромолене на идеи, въпроси, удивление от всичко в света, смях без край и вечната бойна готовност за приключения. Сега можеш да ме питаш отново за щастието!

Съвети и препоръки към нашите читатели?

Виж сега, всеки си върви по пътеката и съгласно свободната си воля има право да реши дали да го заживее наистина вкусно този живот, или да си остане разочарована жертва на обстоятелствата. Е, аз избрах първото. Нямам нито универсална рецепта, нито пък, пази Боже, съвети и препоръки.

Керуак писа: Не забравяй да напомняш на хората, че са свободни!. Е, напомням!

Не се колебайте да ни изпращате предложения за интервюта в различните ни категории на contacts@uspelite.com. Включете имената на човека, който предлагате за интервю, кратко негово представяне и начин за връзка под формата на e-mail адрес/акаунт в социалните мрежи и/или телефонен номер.