Успелите споделят

Станислав Попкостадинов е от тези млади хора, способни мигом да ти вдъхнат увереност и спокойствие. Срещнеш ли го на дълъг преход или по пътя към някой непристъпен връх, то със сигурност си късметлия. От август 2019 г. Станислав е част от ТрекМания и сбъдва мечтата си да бъде планински водач.

Разкажи ни малко повече за себе си.

Казвам се Станислав, а приятелите ме наричат Стаси. От ноември месец насам съм планински водач. Хората казват, че това е призвание – надявам се да го намират и у мен. Роден съм в Благоевград и имах щастието да прекарам голяма част от детството си при бабите и дядовците ми в село Баня (до Банско) и Гоце Делчев. Може да се каже, че съм израснал в полите на Пирин, Рила и Родопите, което до голяма степен е изградило любовта към планината у мен.

Впоследствие, по един или друг начин, съм се приближавал и отдалечавал от планината. Както при повечето хора, животът някак си те праща в различни посоки. Насочих се към икономическо образование, придобих няколко образователни степени в тази сфера и започнах да работя по специалността си в една корпорация. Междувременно започнах да правя много преходи с приятели из планините. У мен постепенно се заформи типичния за много хора сблъсък между това да преследваш мечтите си и да водиш един по-праволинеен начин на живот.

Защо избра да напуснеш работата в корпорация и да станеш планински водач?

Това беше дълъг процес. Всъщност, на старата си работа не се чувствах зле – напротив. Бях заобиколен от страхотни хора, от които можеш да научиш много, и беше удоволствие да си прекарвам дори свободното време с тях. Много от тези приятелства все още остават. Чувствах се ценен за работата, която вършех.

В един момент обаче се замислих, че не искам цял живот да се занимавам с това и се запитах: „Какви са мечтите ми? Какво ме спира да ги осъществя в момента?“. Отговорът беше – нищо!

След двугодишно отлагане най-накрая записах курса за планински водачи към асоциация „Планини и хора“.

Разкажи ни повече за самия курс и процеса на обучение. Колко време се подготвяше за планински водач? През какво премина?

Курсът е доста сериозен и продължава цели девет месеца. Както се шегуваме с много приятели, това си е цяла една бременност с последвало раждане. Курсът ни подготвя както теоретично, така и практически. Много ценно е, че имаме досег до едни от най-сериозните имена в планинското водене. Да се учиш от тях е направо безценно. Наравно с това са и хората, които срещаш в рамките на тези девет месеца.

Курсът включваше разнообразен материал от по-прости неща като как да се екипираш, как да се запознаеш с метеорологичната прогноза, минаваше през запознаване с богатото ни биоразнообразие и геология, ориентиране, преминаване по разнообразни терени, работа с въжета при нужда, изграждане на бивак с подръчни средства, разработване и изпълнение на цялостни програми, а накрая се справяхме и със сложни психологически казуси в реална обстановка.

Имахме доста сериозен курс за долекарска помощ, а също и серия от практики, насочени към особеностите на зимната планина. От всички гледни точки този курс ни подготвя да бъдем по-адекватни в планината. Когато го започнах, не бях напълно сигурен дали искам да работя професионално като планински водач, но голямата ми мотивация беше да съм адекватен и ерудиран, ако нещо се случи. Обикновено два пъти седмично имахме лекции, а през уикенда – и практически занимания в планината, където упражнявахме всичко научено. Като допълнение към всичко това бяха и свободноизбираеми теми като ледено катерене, виа ферата, ски, билкарство и други.

Кое практическо занятие е оставило най-траен отпечатък в паметта ти?

Всяко от тях беше изключително ценно, но бих отличил последната практика от редовния сезон. Прекарахме четири дни в Пирин, когато вече бяхме преминали през повечето неща и трябваше да покажем какво сме усвоили, да видим ставаме или не. В същото време работата с инструкторите ни наистина беше страхотна. За първи път имахме такава дълга практика с един от най-опитните инструктори и въобще планински водачи в България - Георги Георгиев, по-известен като Жоро Черния. Практиката завърши с предоставяне на персонална обратна връзка лице в лице. Беше изключително мотивиращо да чуеш хубави думи от човек като него.

Имаш ли свое любимо място в българските планини?

Все по-трудно ми е да посочвам любимо място, просто защото те стават все повече!

Все пак най-любимото ми място си остава Тевно езеро. Особено вечер със силуета на върховете и многото звезди около нас. Далеч от светлините и шума на града.

Кой е твоят най-запомнящ се преход в планината?

Доста такива има, но бих разказал за един от последните. Вече като планински водач, имахме група за зимно изкачване на рилския връх Мечит в доста лошо време. Въпреки всички промени във времето, успяхме да стигнем върха. Все още си спомням всички решения, които трябваше да взема.

Беше прекрасно да видиш радостта на хората от успеха, че са се предизвикали и достигнали мястото. Искрата в очите им, когато вече всичко беше наред и слязохме благополучно. Това дава голяма мотивация на хора като нас.

А имаш ли най-критичен момент в планината?

Беше тъкмо преди да започна курса за планински водач. Ходихме общо шестима приятели в Мароко, за да изкачим най-високия тамошен връх Тубкал (4167 метра). Предприехме едно вечерно изкачване от началния пункт до хижата, но по една или друга причина изгубихме пътеката и трябваше на тъмно да се опитаме да я намерим. Това беше наистина критично – да си по средата на нищото на непознато място. От днешна гледна точка бих преосмислил доста от станалото. Бих го определил като неопитност на групата, дори пренавитост.

Група приятели, сред които всеки претендира, че има някакъв опит в планината. В такива случаи е доста трудно да балансираш между самочувствие и разсъдък, който трябва да приложиш. Беше през септември месец, за щастие, времето беше супер и всичко завърши добре.

Коя ти е любимата хижа в България и защо?

Доста труден въпрос. Имам няколко любими. От много време не бях ходил на хижа „Плевен“ и при последното ми посещение просто се влюбих отново в нея. Разбира се, редом с нея е и хижа „Амбарица“, също в Стара Планина. Хижа „Яворов“ в Пирин. Хижи „Мечит“ и „Македония“ в Рила. Последната е събрала в себе си ключови есенции на планинарството. И още много.

Споменаваш есенции за планината. Има ли такава, която би искал да споделиш?

Есенцията за мен е, че човек не трябва да се отказва от мечтите си и когато веднъж тръгне след тях, винаги създава все повече възможности за осъществяването им.

Кои върхове мечтаеш да изкачиш по света и у нас?

В България върхове, които все още не съм изкачвал са Яловарника (2763 метра) и Стражите (2810 метра) в Пирин. По света ме влекат върховете в Кавказ – най-вече Казбек (5033 метра). Също така веригата Рувензори между Уганда и ДР Конго. Някак си не бих се обвързал само с изкачването на точно определени върхове. Харесва ми самото пътуване, досегът до природата, гледките, които се откриват. Дори върховете, които вече съм изкачил, бих качвал отново с удоволствие.

Какво ти дава планината?

Планината ми дава връзка с мен самия. Много хора си мислят, че планината ни прави по-хубави и добри, но всъщност в планината ние просто сме по-истински. Истината, която намирам за себе си, е в бягството от маскирания, забързан живот на града.

А има ли нещо, което ти взема?

Отне ми приятел. Както ни дава, много лесно могат да се обърнат нещата. Планината често е като един наркотик. Искаме все повече да прекарваме времето си там. Това, което ни дава, със сигурност е много повече.

Какво би посъветвал хората, които ходят в планината?

Да бъдат по-разумни и да знаят, че не всичко трябва да се прави на всяка цена. Няма нужда да доказваме нещо. Няма нужда и да бързаме. Понякога дори да забавим крачка, за да се огледаме около нас, ще видим такива красоти, че вече и достигането на върха не е толкова задължително. Нека вървим там, където се чувстваме щастливи и подготвени, и смело напред! Не забравяйте и добрата компания.