Успелите споделят

Живее ми се! Заради онзи живот, който не може да се опише, но се помни. Заради моментите, които спират дъха, за да го родят отново. Заради добрите, прекрасни и незаменими хора в живота ми и тези, които тепърва ще срещна. Заради усмивките, емоцията и чувството да съм една частица от този тайнствен и загадъчен свят. Свят, който обожавам и от който понякога искам да избягам. От света, в който има място за всеки, но понякога самите ние не знаем кои сме.

Живее ми се! И понякога живея... Друг път се страхувам. Замислям се какво всъщност искам, но истината е неясна. Дори за мен. Понякога съм безумно смела, а друг път се боя да остана на тъмно. Понякога не мога без шума на булеварда, музиката от нощните клубове и лудницата на града, а друг път се удивлявам и неистово търся тишината, запустели места и утрините, които миришат на свежест.

Пътува ми се, но някъде без багаж. Само със себе си и с любими хора. Всъщност те са част от мен и са задължителни. Те са онази сила, която ме бута напред... към дълбокото, а в същото време държи главата ми изправена. Те са мен и аз съм тях. И не споделям ли чувствата си с тези хора, сякаш моментът остава недоизживян.

Мисля си да тръгна на стоп. Не само без билет, но и без посока. Един път съм пътувала така, с една от най-добрите ми приятелки. Е, имаше посока, но се случи... случайно, но го помня. Всеки път се усмихвам, мислейки за нашето по-малко аз, планината и емоцията, която преживяхме. За непознатите хора, които стават приятели. За спомените, които остават завинаги.

Днес обаче дали бихме тръгнали, дали бихме избрали целенасочено този вариант? Получаваме много, но изпускаме ли нещо? Тази емоция опасна ли е и как трябва да подходим към нея? Все по-голяма част от хората предпочитат този вид превоз, разбивайки стереотипите, че сме мнителен народ, но ако не сме мнителни - не ставаме ли наивни и къде е тънката граница между тези две състояния? Между това да търсиш усещания и да бъдеш в безопасност?

Решавам да пиша. Само така мога да подредя мислите си. Когато го правя имам някакъв подреден хаос, който обичам. Моментално се свързвам с Александър Хинков - съосновател и главен редактор на Успелите. Питам го дали това може да е новата ми тема и нетърпеливо очаквам отговор. Минава ми през ума, че може да не го сметне за подходящо, но той изглежда ентусиазиран, весел и ми казва „Дерзай, тъкмо пристигам в Търново ... на стоп, с удоволствие ще ти разказвам!“

Мисля си, че неговите разкази ще бъдат интересни не само за мен, а за всички хора, които имат моите съмнения и въпроси. Решавам, че трябва и други да прочетат мислите на един пътешественик, а след като разговаряме и премисля нещата, Сашо се съгласява.

Е, сега не знам - статия ли ще е, интервю ли ще да е, но знам, че ще е от сърце. И нямам търпение да разбера какво ще ни разкаже Александър Хинков - един от хората, които издирват красотата и добротата.

Здравей, Сашо. Благодаря ти за това интервю. Разкажи ни за твоето първо пътуване на стоп -  какъв беше маршрутът, сам ли беше, за човека, който те качи и спомените ти от това първо приключение?

Първото ми пътуване на стоп бе наистина голямо приключение. Връща ме много години назад и ме кара да се усмихвам. Бях 9-ти клас и заедно с мой приятел, който също като мен е от Велико Търново, отидохме на гости на две момичета в Плевен. Натам пътувахме с влак, но на връщане го изпуснахме - умишлено. Прекарвахме си готино, забавлявахме се и искахме да останем възможно най-дълго. И двамата решихме, че ще пътуваме на стоп, тръгвайки по-късно към родния град.

Да, но във всяко нещо си има тънкости. Така например не бяхме наясно, че пътувайки на стоп, вероятността да си осигуриш превоз вечер е доста малка. Това го разбрахме по средата на пътя. Бяхме стигнали Севлиево и оставаше половин-един час дневна светлина, през което време нямахме късмет. Стана тъмно, никой не спираше, а ние се намирахме едновременно, близо до Велико Търново, на около 30-40 км от града, и някъде по средата на нищото.

Батерията на телефона ми бе паднала, родителите ми нямаха номера на моя приятел и не знаеха къде съм. Знаеха обаче, че пътувам на стоп и чакам някъде по пътищата. Тук е хубаво да вметна, че родителите ми по принцип са либерални хора, също пътували много на стоп. Но нормално, баща ми се беше притеснил (най-вече от липсата на връзка) и беше тръгнал към Плевен, очаквайки да ни намери по пътя. Преди да се появи той, едни приятели дойдоха да ни вземат и се свързах с него да не идва, че аз се прибирам.

Бил си само на 14 години - възраст, в която сме едновременно и малки, и големи. Когато се прибра... ?

Естествено накараха ми се малко. Но след тази случка, родителите ми не ме ограничиха да пътувам на стоп, а отделиха време, за да ми споделят някои тънкости и „неписани правила“ в стопа, които са научили през техния опит. Той също има своите приключения и ме разбираше. В крайна сметка всичко е добре, когато свършва добре, а днес това е един приятен спомен, сложил началото на много приключения. 

Дори и след десетки хиляди километри на стоп идва момента, в който замръкваш (макар и целенасочено).

Имало ли е моменти, в които си се качвал при непознат и си изпитвал страх?

Да, имало е. Страхувам се, когато човекът зад волана шофира безразсъдно. Трябва да ценим и да пазим своя живот и живота на хората, които ни заобикалят. Но смятам, че човек контролира малка част от съдбата си и дори и когато пътувам с най-умерения и спокоен шофьор, не знам, че насреща няма да имам глупак (без извинение). Затова предпочитам да живея ... сега.

Как преминава едно пътуване? За какво разговарят непознатите хора, има ли неловки моменти?

Има два варианта. При първия те качват, защото самите водачи търсят компания и в тези моменти разговаряш - за дестинацията, пътуването на стоп, личните интереси. Това са теми, които могат да ни спасят от неловките моменти на мълчание, защото всяко мнение е нова гледна точка и отваря нови въпроси.

При другия вариант, шофьорите смятат стопаджията за човек, изпаднал в беда. Приемат, че са ти направили услуга. Това е много по-рядко, но е сладко. При тези пътувания пробваш с няколко въпроса, ако на шофьора не му се говори, се усеща. Тогава се наслаждавам на пътуването.

Смяташ ли, че може хората, пътуващи на стоп, наистина са изпаднали в беда, прикривайки я под думата приключение?

Категорично смятам, че 90% от хората, които пътуват на стоп наистина търсят емоция. Този, който има авантюристичен дух и е изживял момента веднъж, не спира да търси нови предизвикателства, нови запознанства, нови разкази... Нуждаем се от всичко това. А когато тези неща липсват... Създаваме си ги сами. 

Мислиш ли, че средствата и спестените пари все пак не са фактори, за да изберем този начин за пътуване?

Разбира се, че понякога са фактор, вероятно за някои хора основен, но не и за мен. Дори си спомням как след един студентски обмен в Италия получих стипендия - около 1,800 евро. До тогава бях уверен, че пътувам на стоп, заради финансовият фактор. Но какво се случи? Намирах се във Варна и трябваше да се прибера към Търново. Решавам, че ще се "поглезя" и ще пътувам с автобуса, даже бях в градския транспорт към автогарата, когато реших, че с БДЖ ще ми е по-романтично и елегантно пропуснах да сляза на спирката на автогарата. В крайна сметка пропуснах и 4-часовото подрусване с влака и си дигнах палеца на изхода на гр. Варна.

Така си хванах пътя - на стоп. За два-три часа си бях у дома, а жената, която ме докара беше много готина, даже имахме работни взаимоотношения. Тя имаше нужда от рекламен проект за бизнеса си, аз го изготвих. От тази случка осъзнах, че парите нямат значение, когато си осигуряваш емоция.

Александър Хинков, Facebook: "last 30 hours were filled with 1000km of hitchhiking, 1 sunset, 1 sunrise, 1h of swimming, couple of beers, many hours of live music round the fire and i cant wait to have a rest like that again."

Кое е по готино - пътят заради самия път или крайната точка?

Пътят заради самия път! Хората, общуването, красотата да споделиш минути или часове от живота си с непознати. Да научиш нещо от тях, ти да ги научиш на нещо. Да пътуваш и да запомниш самия път, вместо да се питаш няма ли по-бързо да стигнеш. И всичко е мимолетно, казвате си "чао" и остава най-важното - спомените. 

Разкажи една от най-интересните ти случки пътувайки на стоп

Хах, една ще ми е много сложно. Но... Веднъж с приятелката ми пътувахме с един изключителен човек, който ми разказваше за своите пътешествия по много ерудиран, сладкодумен и интелигентен начин. По неглижирания външен вид и караваната под наем, въобще не се досещахме, че е един от най-богатите хора в България (тук езикът зверски много ме сърби да попитам за име, но тактично замълчавам, знаеки не само, че няма да получа отговор, но и че е неетично да питам - бел. ред). Той ми описа своите приключения, говореше  за страните, в които е бил. Имаше толкова много за разказване, че и двамата искахме да го слушаме с часове.

Тези хора и тези моменти правят нас самите по-вдъхновени. Дават ти житейския пример за успех. Нагледно. От нулата. Карат те да грабиш от емоцията, която предлага светът, защото този свят е наш и трябва да го познаваме.

Попадал съм и на хора, които никак не мога да възприема. Например - спира камион, мястото до шофьора е пълно с боклуци. Той отваря врата и започва да ги изрива на магистралата, даже не бяха в торбичка. Но пък беше забавно - той хвърля, аз събирам. Убедих го накрая, че ще си ги хвърля, където им е мястото, когато сляза. Иначе беше много забавен в простотията си, страхотни бисери събрах. 

Какъв съвет би дал на хората, които искат да пътуват на стоп, но по една или друга причина не са го направили?

В едно се убедих през годините - пътуването на стоп не е за всички. Има хора, които просто не се чувстват комфортно. Но ползите от пътуването на стоп не мога да ги предам с думи и разкази. Пробвайте! Изживейте го по своя начин и преценете дали е за вас. Едно ви гарантирам, няма да го забравите!  

И все пак, нека сляза от облаците за малко и дам няколко обективни съвета: 

1. Само момиче да не се пробва на стоп. 
2. Споменете на някого преди да тръгнете на стоп - приятел, родител, познат, фейсбук пост дори, хаха.
3. Планирайте си повечко време за път, отколкото с лека кола.
4. Носете си винаги вода! 

Какво не те попитах, а ти се иска да кажеш...

Ако някой иска да пътува на стоп, но не е събрал смелост да го направи. Ще съм щастлив да помогна! Нека се свърже с мен и ще си спретнем едно вълшебно пътешествие, защото всяко едно пътуване е един прозорец към душевността на хората и на света.

Искам да напиша заключение, някъкъв извод след този разговор, но не успявам. Може би в този живот няма заключения. Всеки край би могъл да ни вкара в рамка, а светът е толкова интересен, че ще е лудост да изпадаме в крайности.

Нека просто живеем! - заради страховете, показващи смелостта ни. Заради непознатите, които стават познати. Заради възможността да подадем ръка или да приемем подадена такава. Нека живеем - защото си заслужава!

Не се колебайте да ни изпращате предложения за интервюта в различните ни категории на contacts@uspelite.com. Включете имената на човека, който предлагате за интервю, кратко негово представяне и начин за връзка под формата на e-mail адрес/акаунт в социалните мрежи и/или телефонен номер.