Започваме нова поредица, която се казва "Пътят към медалите". Много често отразяваме младите хора, които гордо защитават името на страната ни по редица научни олимпиади, но често забравяме и не обръщаме достатъчно внимание на хората, които стоят в основата на тяхната подготовка. Именно на тези хора ще обърнем внимание в рамките на нашата нова поредица. Започваме с един изключителен човек – Теодосий Теодосиев. Сигурни сме, че всички сте чували за него и това, което е правил и продължава да прави. В този чудесен разговор ще разберем повече за това, което той прави. През неговата школа са минали хиляди ученици за период от почти 50 години.
Какъв е процесът на подготовка? Какво влагате в обучението на младите хора?
Тео: Най-напред започваме с факта, че това е една масова школа. Преди време имах един директор, който ми казваше: "Хвани петима души, готви ги за олимпиада, а на останалите пиши шестици и не се занимавай с тях.". Това никога не съм го правил. Всеки човек си има индивидуална крива на развитието – някои схващат по-бързо, а други – по-бавно. Олимпиадата не е най-важното. Тя е само повод. Повод да хванем децата, да ги накараме да се научат на тежък интелектуален труд. За да се случат по-лесно нещата, това ние го правим в условията на един щастлив колектив.
От голямата маса има много хора, които са страшно ентусиазирани в началото, но бързо прегарят и им минава и отиват в други сфери. Има и хора, които стартират бавно и по-трудно, но могат да стигнат много далеч. Има хора от нашата школа, които никога не са били на олимпиади, но са станали учени от световна величина. При мен е било демокрация отпреди 50 години, а не от 30 (смее се). Всеки може да се запише, когато иска, и да се откаже, когато иска. Нищо не става насила.
Разпалваме амбицията на учениците чрез състезания. Създаваме всякаква състезателна обстановка, в която да си премерят силите. Не може човек да стане културист, докато гледа как някой друг си разпъва мускулите. Само с гледане не става.
Истински големи учени става от тези, които, като направим олимпиада, стоят до последно и не можем да им вземем листовете, защото искат да добавят още нещо, но да вземат повече точки и да направят по-голямо постижение. И това е на фона на едно училище, в което дотам се е стигнало, че ученикът може да знае за двойка, но да има поне четворка. Тъжно е, но има елитни училища и университети, в които е така. Създава се хиперинфлация на оценките.
Преди много години един мой приятел, виден математик – Кънчо Цветков, говореше, че има шестица, шестичка и шестиченце. В момента в България се пишат шестиченца на килограм. Това е трагедията на родното образование. Това е лошо за истински талантливите ученици. Когато слабите ученици получават шестици, това е шамар за тези, които са се трудили. За истинските отличници. Аз им давам шанс за изява.
При мен има задачи, които ги няма в нито един сборник в света. Съчинявам нови редовно. Това е шанс за тези, които искат да успеят с истински знания.
Какво още се опитвате извън знанията да възпитате у учениците? Понякога само те не са достатъчни човек да се пребори за успех.
Един мой роднина казваше, че човек не трябва само да бъде много умен, но да бъде и практичен. Наистина, в обществото има някои правила, които са неписани. Има хора, които знаят страшно много, но не могат да пласират себе си и труда си. Те просто биват използвани и други жънат плодовете на техния труд. Това е в целия свят. Не само в България.
Има хора, които са свити и некомуникативни и всеки може да ги използва, а те самите не могат да продадат на достатъчно висока цена знанието си. Но въпросът не е само в това. Никола Тесла (Теодосий го нарича "Свети Никола Тесла") е минал океана с един празен куфар, в който е имало няколко нерешими интеграли. Целта му не е била да забогатее. Син на свещеник, възпитан в дух на висок идеализъм, той си е мечтаел да бъде благодетел на човечеството. И го постига, като създава променливотоковия електродвигател и променливотоковите електроразпределителни мрежи, на които се крепи цялата световна индустрия в момента. Той обаче умира в бедност.
Понякога това са просто хора идеалисти, които продължават да работят. Аз например съм получавал много обиди през годините, но не съм се поддал на лоши чувства. Правя го за децата и за доброто на хората и не съм спрял да работя. Не може човек от всяко нещо да капитализира и да очаква някакъв доход. Моите ученици до голяма степен предпочитат да направят някакво добро на човечеството.
Има ли нещо по-специално, което правите в подготовката на учениците?
Специалните неща са много. Първо, детето трябва да има основа. Математическа основа. В момента става все по-трудно, защото оценките са завишени. Децата не са глупави. Те са също толкова интелигентни, но просто виждат, че нещата могат да се случат и без труд. Повечето така разсъждават.
За жалост, българското училище запада и аз вече не разчитам, че те имат такава основа. А тя е нужна, защото физика без математика не става. Започвам още с експеримента. Правим една школа на базата на професор Минко Балкански в село Оряховица. Лятно училище. Там са деца от четвърти до седми клас. Правим много експерименти и малко формули. Там даваме ентусиазма, защото едно дете, което е свикнало с днешната съвременна технология, е много трудно да бъде учудено.
Това, което може да го привлече, е да направи нещо със собствените си ръце и то да тръгне. Едно е виртуалното, но друго е да направиш сам нещо, което само да работи. Накрая на една школа едно дете развълнувано казваше на техните: „Три светодиода изгорих, докато заработи схемата ми!“. И това е вълнението да направиш нещо сам. Оттам тръгваме. Имаме си един суперлауреат, който, като беше малко дете, идва на тези школа и сам създаде работещ апарат. В шести-седми клас. Ентусиазмът започва от допира с реалната техника, която не е само виртуална, а наистина работи.
Вторият етап вече е математика. За ученици между седми и девети клас правим друга лагер-школа от фондация "Тео", която се провежда отново в Оряховица. Там е почти само приложна математика. Започваме от ниво, в което децата нищо не знаят. Не всички издържат. Там работим от сутрин до вечер и прекъсваме само за храна. Без математика не става. Не всички успяват от първия път. Повтарят по няколко пъти – два, три. Колкото трябва.
След това имаме пак физика. Имаме школи на лагер "Паниците" до Калофер. Там имаме две групи. Първата група е младша, а втората – старша. Там учим физика, а последните задачи са експерименталните. Това е най-трудното. Там освен знания трябва да имаш и сръчност. Ако минеш това, си готов за медали за олимпиада. И ако отидеш в университет, включително и в най-големите в света, ще може да си на ниво. Имам един такъв пример – Свилен Кънев, който от шести клас започна да ходи по лагер-школи. Има медали от три международни олимпиади, беше абсолютен първенец на България и завърши Харвард. Това момче, докато беше студент, се занимаваше с компютърна архитектура и беше назначен в Google заради своя разработка. При това беше назначен на изключително висока позиция. Тази година беше носител на наградата "Джон Атанасов".
На тези школи учим децата и на много труд. Някои не издържат и на втория ден викат родителите си да ги приберат. Голямата част издържат, харесва им и искат пак. Това е в една обстановка на щастлив колектив. Това е много важно!
Много рядко се проследява какво се случва с младите надежди, като пораснат. Какви са вашите наблюдения за тях?
Всеки, който е минал през това темпо – да работи от осем сутринта до 12 вечерта без почивка, е успял. Ние сме правили и по 25-часови походи. Това е огромно психическо и след това физическо натоварване. Този характер, който се изгражда, после цял живот им е от полза. И тези хора стават учени от световно ниво. Има много такива. Не искам да изреждам, за да не обидя някого. Не всички стават физици, но са изключително напред с това, което правят. Например голяма част от учениците ни се реализират успешно в информационните технологии. От хилядите хора едва 3 – 4% стават физици. Другите стават лекари, инженери, химици и подобни професии. Имали сме толкова отдадени деца, които са идвали дори със здравословни проблеми – едно момиче със счупен крак държеше да не пропуска занятията. Пътуваше от Бургас да учи приложна математика и физика.
Тези хора стават учени, специалисти, лекари наистина на изключително ниво. Тези хора са една мрежа и държат връзки помежду си, което е страшно ценно.
Казахте, че е много важен колективът, всичко да се случва в позитивна среда?
Това е обстановка на щастлив колектив. Няма как да е иначе. Светът е седем милиарда, ние сме седем милиона. Шегувахме се, че ни се полага веднъж на хиляда години да имаме абсолютен първенец в някоя област. САЩ имат точно един абсолютен първенец на световна олимпиада – дете на високоинтелигентни родители. Ние имаме един Иван Танев Иванов, на когото родителите нямат университетско образование, обаче също е абсолютен първенец на световна олимпиада. На олимпиада, която се провежда от над 50 години и в нея участват стотици държави.
Там има 16 държави, които са имали абсолютни първенци. Ние сме една от тях. Нашата България. САЩ имат един и ние имаме един. Това е за период от 50 години международни олимпиади по физика. Ние имаме страхотно качество за толкова малък народ. Говорил съм с представители на най-елитните нации. И всъщност вътрешната конкуренция в щастливия колектив е нещото, което ражда шампионите. Без конкуренция прогрес няма!
Това е колектив, в който не се мразят, не си завиждат. Конкурират се, но работят за своето усъвършенстване. Ако нещо не стане, не обвиняват другия. Ако имам някакъв принос, мисля, че именно тази среда е най-ценното нещо – среда на хора, които се обичат и уважават и между тях има обстановка на доброжелателна конкуренция. Това е разликата.
