От сърце

Това са моите разпилени мисли след един прекрасен уикенд в планината. Текстът е доста хаотичен и крайно неизнчерпателен - отразява само и единствено моето лично преживяване из природата на България. Надявам се и твоето.

Тъкмо се изкъпах и смених чаршафите. Защо ти казвам това? Защото след нощ на палатка искам „пълния пакет“. Обичам леглото си. Всъщност толкова го обичам, че веднъж му посветих любовно писмо. Но за пореден път се убедих колко е хубаво да излизаш от зоната си на комфорт и уют. Да се опиташ да се изправиш срещу дивотията (така се изразява баща ми за природата на България, и то в най-добрия възможен смисъл). И да се слееш с нея.

Вървейки из Троянския балкан вчера си мислех за всички хора, които са минали по тези пътеки преди мен. И за онези, на които тепърва им предстои. Планината винаги ще бъде там. Или поне ще я има, докато свят светува. Ще те чака.

Преходът по пътеката „По ръба“ до хижа Амбарица ми отне три часа и половина. От тях един час е право нагоре. После два часа вървиш по стръмни склонове. И половин час по големи баири. Или поне на мен така ми се стори.

Но времето в планината тече различно. Природата има свое темпо и не я интерсуват твоите три часа и половина. Имаш всичкото време на света. Колкото по-нагоре отиваш, толкова повече красота се разкрива пред теб. Гората е прохладна. Въздухът - чист. Дори потен и уморен, усещаш онзи прилив на ендорфини. И осъзнаваш, че се усмихваш почти през цялото време.

В планината всички се поздравяват с „Добър ден!“. Като по-малка си мислех, че е защото са мили. И това е така. Но сега виждам и една друга причина. „Добър ден“ не е само поздрав – това е твърдение. Щом си в планината, денят е добър. От опит знам, че е така.

След много камъни и препятствия идва сладкият момент, в който си достигнал крайната си цел. Чувстваш се добре. Готов си да си починеш, защото този път наистина го заслужаваш.

Организаторите на Фестивала на боровинките се бяха погрижили за всичко. И макар че тази година нямаше много боровинки, не мисля, че някога съм яла по-вкусни мекици с по-сладък мармалад от малини. Музиката, хората, атмосферата – това са нещата, които правят едно събитие специално. На такова място, високо над света, никой не бърза. Никой не би те прередил на опашка, за каквото и да е. И макар че всичко става бавно, чакането си заслужава. Защото храната е вкусна, а хората – мили. Защото отиваш там, за да забавиш темпото. Да се насладиш на природата. Да си поговориш с (не)познати. И не на последно място - да се доближиш до звездите.

Звездите в панината светят по-ярко. Можеш да си в пет звезден хотел или в такъв с милиони звезди - ти избираш. Вярвам, че по различно време всеки има нужда от едното или другото. И все пак романтиката на палатката и спането на открито за мен никога няма да бъдат отживелица. Вярно, че слънцето те буди още с изгрева си. Или става твърде горещо и трябва да се измъкнеш от влагата. Земята е твърда. Но има и онова усещане за дом, което често го няма в апартамента ти в големия град. Онази природна магия, която те кара да вярваш в приказките за самодиви. Има романтика. И споделено преживяване.

Какво научих от планината?

1. Пътят нагоре е труден и изпълнен с огромно усилие, но пътят надолу е цяло изкуство – изкуството да не паднеш.
2. Всичко в планината е по-сладко – въздухът, целувките, мекиците.
3. Времето е не само относително, но и е излишно да се измерва.

Не знам защо, но ми се иска да завърша текста по следния начин и ще го направя:

Поздрав най-сърдечен. Твой приятел вечен: Весел Патиланчо

Снимки: Фестивал на боровинките и Личен архив