Лично мнение

Може би двама-трима души са ми казвали, че са самотни, а съм виждала стотици самотни хора, в които всяко движение, всяко действие ги издава. Може би двама-трима души са ми споделяли, че имат нужда от помощ и не могат да се справят сами, но съм виждала у стотици призив за помощ, комплекси, тревожности, паник атаки, паранои.

Нагледала съм се на хора, които разрушават целия си живот, защото имат ниска самооценка, изпадат в зависимости към определен човек, наркотик, алкохол, хазарт, но не търсят корена на проблема, просто се оставят на течението, което ги отнася към нещастието.

Една част от жените ще отидат на гледачка, вместо на психолог, защото е по-лесно да потърсиш надежда за бъдещето, отколкото да се справиш в миналото, да бръкнеш дълбоко в душата си и да очерниш ръцете си. Други ще изпаднат в депресия, ще започнат да се тъпчат, после ще кажат, че са качили прекалено много килограми, ще страдат и ще излизат с неподходящи, ще покажат голотата на тялото си, за да прикрият голата си душевност.

Една част от мъжете няма да споделят на приятел и няма да отидат на психолог, защото мъжете се справят сами с проблемите си и не е мъжко понякога да си слаб. Други ще ги избие на агресия или отрицание, потиснатост, агония.

Колко щеше да е хубаво, ако повече се опитвахме да си помогнем и разберем, отколкото да изглеждаме щастливи един пред друг? Ако ни боли зъб, отиваме на зъболекар, ако сме настинали си купуваме лекарства от аптеката, а защо, когато страдаме и не можем да се справим с миналото, с болката, не отиваме на психолог? Странно е колко много хора ходят на фитнес, а толкова малко на психолог.

Още от осми клас исках да уча Психология, защото вярвах, че това обучение ще ми даде много отговори за мен самата. Повярвайте ми, една голяма част от студентите по Психология са хора, лутащи се в своята болка. Записват тази специалност не просто, за да помагат на другите, но и да помогнат най-вече на себе си.

Докато учех, ходех на практики. Така започна да нараства нуждата у мен да седна на кушетката, да бъда клиент. 2 години след като завърших... седнах. Едно от най-трудните първи обаждания, но и едно от най-важните, и вярвайте ми, далеч по-трудно е дори от това да се обадите на бившето си гадже и да му кажете, че още го обичате.

Още на първия сеанс направих тест, който показа, че съм със средна депресия. По това време имах семейни, професионални и най-вече лични проблеми. Не можех да спя, защото аз и моето семейство преживяхме обир у дома. Бяха влезли вкъщи и ни бяха упоили. Моят дом вече не беше моята крепост.

2 седмици след началото на терапията заспивах с лекота, реших проблеми от детството ми, мъчещи ме с години. Имах страхове за бъдещето, които впоследствие се случиха, но минах през тях по-леко, благодарение на психологическата подготовка, която осъществихме месеци преди това. Приятелите ми видяха как се чувствам все по-добре и лека- полека пожелаха и те да отидат, а за мен това беше най-голямото щастие. Трима от тях тръгнаха на сеанси при същата психоложка. Представете си, ако вие отидете и кажете на вашите приятели, и трима от тях ви последват също.

Психологът няма да дойде да ви реши всички проблеми, но ще ви даде друга гледна точка, ще ви покаже, че всичко е поправимо, временно, решимо, ще ви вдъхне кураж, сили и най-вече няма да ви съди. Аз нямам кабинет, затова нямам полза да ви казвам тези неща. Обаче знам колко е страшно безсилието на болката и куража на промяната.