Култура

Винаги съм вярвала, че поезията е специфичен начин на светоусещане и себеизразяване. Друга реалност, в която не гравитацията те държи, а ритъмът на думите.

Трудно нещо успява да ме докосне с няколко думи, но “Покрив (и други основания)”  на Валентин Дишев (издателство Жанет 45) несъмнено успя. Прочетох и препрочитам. Дълго време ще се връщам към строфите, които остават завинаги в сърцето ми. 

трева
тревичка настояваща
че камъка е само друга форма на време

Бих добавила и друга форма на живот. По-нетленна, по-стабилна. Изящна екосистема, която има нужда от съвсем малко. От пространство, което да населява!

когато
не намирам дума
за да запълни празния му такт

на пътя му постилам себе си

Отдаване на някого, на когото никога няма да принадлежиш. 

Да бъдеш Муза е точно толкова обаятелно, колкото и отегчително, защото музата е само присъствие. Тя не запълва, нито бива запълвана. Тя е сянка и въпреки че носи у себе си идеята за непреодолимото отсъствие, когато я няма, формата й е нелепо липсваща, защото няма плътност.

Музата съществува само като идея в главата на онзи, който я измисля и извън неговата представа, е просто обикновено същество без място и време.

Както меланхолията, така и усещането, което създава поезията, през зимата придобива различно проявление. Става някак по-близка и присъща за човека, който се потапя с нея. Зимата със своята замръзнала обреченост, меланхолията – със своето безнравствено опиянение. Поезията – с остротата на докосването си! 

Музата е меланхолия защото тя няма усещания и едновеменно с това- изпитва всичко. Няма свои чувства, защото отразява Твореца си и заедно с това, неговите мисли са и нейни, защото се преливат у нея.

не владея
азбуката на съвършенството
уча я
докато смирено те докосвам

Студено е и си късметлия ако има какво да те стопли…

Съвършенството е най-голямата илюзия. Има ли го, нас ни няма. Съвършен е Бог, но има ли го?

Някъде някога някой ми каза, че хората не строят църкви, защото вярват в Бог, а защото ИСКАТ да вярват, че има Бог. Така и ние се стремим към съвършенството, не защото има съвършенство, а защото имаме нужда да вярваме, че то е постижимо. Защото само така израстваме. Останалото е застой. Човек се учи чрез другите. Чрез онова, което отразява у другите. Чрез проекции и нагласи.

няма да го поискам
няма да го поискаш

аз- от страх да не ти натежа
ти- от страх да не олекнеш
 

И друго не е необходимо. Четири стиха са достатъчни, за да предадат най-дълбокото и болно душевно и ментално състояние, залегнало у мъжа и жената. Тонове са изписани за различията между половете, тонове за любовта и привличането. А всичко се събира в тях.

но мога да съм спътник
и във всяка своя четвърт
да карам земята да диша
за теб
различно
 

Ако имате нужда от нещо, което да ви стопли в студените зимни дни, препоръчвам “Покрив (и други основания)” на Валентин Дишев. Ще изпитате нежност и ще се замислите.

За толкова много неща…