Защото избрах България

Днес ви срещаме с Поля Тодорова. Тя се определя като гражданин на света, (с)получен микс от житейски опит в различни среди и пъзел, изграден от всички срещи с хора, изгледани авторски филми и прочетени книги. 15 години живее във Франция, където завършва висшето си образование и получава докторска степен по икономика. Завръща се у нас преди десетилетие, а днес управлява собствена компания за международна търговия, както и консултантски бизнес в областта на човешките ресурси. Хуманист, пътешественик, бохем и справедлив и непримирим човек.

Поли: През далечната 1994 учителят ни по френски в езиковата избра 4-5 души от класа и каза:„Отивате във френското посолство, там има един изпит по френски, ще ви оценят французи, искам да видя какво те ще кажат и май после може да продължите обучението си във френски университет“. Минах изпита съвсем безотговорно и взеха, че ме приеха икономика в университета в Анже. Тогава майка ми - лаборантка, и баща ми - учител, със заплати по 300 лв нямаше как да ме финансират. Но майка ми имаше едни французи приятели (били експати в България, когато тя била студентка) и просто ги попита дали те могат да ме приютят. Те пък са мега човечни и приеха. И така, след месеци висене в посолството, ми дадоха виза и закъснях с един месец за първия учебен ден. Но пък останах 15 години.

Да пристигнеш във Франция през 1994, когато в България хората купуват захар и олио с купони, си е меко казано и физически, и душевен шок. От толкова много ядене качих за 7 месеца 10 кг. Трябваше да науча, че за да спре автобусът на спирката, трябва да вдигнеш ръка, че парите се държат в банка и се плаща с карта или с чек, въобще едно голямо наваксване от битова гледна точка. Първоначално не разбирах нищо на лекции, защото ми се струваше, че говорят толкова бързо, че записките ми бяха пълни с дупки и всяка вечер преписвах лекции от някого. Веднага се сприятелих, защото французите са много любопитни към хора от екзотични страни (бяхме двама българи, но другият бързо прекъсна).

В крайна сметка за 3 месеца всичко се нормализира и нещата се развиха добре. Завърших Бизнес мениджмънт и специализирах Човешки ресурси. Не беше лесно. След две години при приятелското семейство ги напуснах, за да не съм в тежест, пък и вече се ориентирах в ситуацията. Поработвах различни работи като детегледачка и чистачка на офиси, но парите никога не са ми стигали. Обиколих всички социални служби на Франция, за да получавам различни помощи (тогава не бяхме още в ЕС и нямах право нито на социални осигуровки, нито на стипендия, нито на студентско общежитие).

Трябваше да си плащам квартира, нашите ми помагаха доколкото могат (изумителна е тази способност на българския родител), но се движех с колело, за да не купувам карта за градския транспорт, и понякога живеех при приятели, когато не можех да плащам жилище. Въпреки това бях много щастлива във Франция в тези години, защото те са си студентски - със или без пари. И дори съм благодарна, че така се получиха нещата, защото оттогава нямам отношение и зависимост към парите. Знам, че мога да живея изключително скромно.

Това дава голяма свобода в живота. Вярно е също така, че и в момента не си харча парите за глупости. Имам само крайно необходими предмети и това пък е в унисон с екологичните ми убеждения и факта, че някак трябва да ограничим консумацията ни. По-късно започнах работа като рекрутър в Менпауър в Париж. Бързо ми доскуча, защото понякога отказвах работа на хора от Африка и Близкия изток дори за нискоквалифициран труд по принуда от работодателя, а не по предубеждение.

Отделно срещнах тогавашния ми приятел, който пък живееше в Рен. Тогава реших да отида там и да запиша докторантура по Международни икономически отношения. Веднага започнах да преподавам в университета на Рен микроикономика, макроикономика, европейска интеграция, международни финанси и т.н. Мисля, че преподаването ми беше призвание. Докторантурата беше най-големият ми успех и най-голямата ми грешка. Изключително съм горда да съм доктор, научих се да водя дългосрочни проекти и да не се отказвам, но въпреки това времето, което хората отделят за това, е прекалено много в този динамичен свят.

След 15 години във Франция и убеденост, че винаги ще живееш там (все още за мен тя е втора родина) се събуждаш един ден и си казваш: Добре, тук работи, тук се дипломира, взе националност, живя с французин (8 години), познаваш по-добре френската култура, история, география, политическа и икономическа организация. Хайде да видим какво става в България, отиди виж как се живее там, нищо не рискуваш, престани да пропускаш сватби и погребения, родителите ти са днес тук, утре не е ясно. И при тези параметри си казах, че дори в България да се объркат нещата, винаги мога да си се прибера във Франция.

Когато си идваш в България, след като си постигнал каквото си искал другаде, нагласата ти е изключително позитивна. Затова и сигурно нещата се случиха много добре за мен. Започнах работа веднага, намерих жилище веднага (немислимо да живея с нашите), срещнах веднага както ги наричам „моя микрокосмос“ – хора, които са с широк хоризонт и с амбиции. Чувствах се доста извънземна все пак - хората цитираха някой артист или песен, аз изобщо нямах представа какво е.

Много думи не знаех как се превеждат, понеже не съм учила икономика тук. Хвърлях си разделно кофите и всички ми се чудеха, че влача като бездомник сто торби на 500 м от нас само и само да ги хвърля разделно. Постоянно пиша писма на общината - за дупка тук или там, за скъсана релса, звъня на Софийска вода, когато видя теч по улицата, изпращах запитвания на Екопак да ги питам къде да си хвърлям батериите (още чакам отговор...). Това е нещото, което ми даде Франция.

Да се грижиш за всичко обществено, понеже то е на всички нас. Мисля си, че ако всеки от нас реагира така, градът ни и държавата ни ще са много по-организирани. По същия начин като управител на компания, осигурявам служителите ми на реална заплата. За мен няма друг начин - ако искаме образование, качествено здравеопазване, детски градини и пенсии за по-възрастните, възнаграждението в плик е нонсенс. Това също е много френско, там има обществен консенсус по тези въпроси.

Без да е претенциозно, личните ми мечти в голяма степен са реализирани. И бизнес си имам, и дом, и всички материални неща са осигурени. Имам до себе си и човек, който ме подкрепя, и родителите ми са живи и здрави, имам и забавни приятели. Единственото, което не ми достига в България, е редът. Във Франция знаеш, че ако имаш даден проблем, можеш да го решиш по този и този начин, защото всички житейски ситуации са предвидени. Докато тук, каквото и да правиш, колкото и справедливо да е то, може да не успееш, понеже няма съдебна система, няма генерално желание да не живеем в кочина, а всеки се оправя както може. Искам децата ми да не израстват с чалга и мутрафонски маниери в грозна среда.

По тази причина се опитвам чрез бизнес начинанията си да осигурявам достоен живот на служителите, за да няма изтичане на мозъци, управлявам компанията според правилата, за да мога да изисквам и от управляващите да ръководят страната според правилата - без корупция, в името на благоденствието на страната ни. Смятам, че България има ресурси и можем да я направим приятно място за всички.

Автор: Елена Пенева